Промяна (Несъвършенство книга 2)

ГЛАВА 7

Георги

Наблюдавах я цяла вечер, а сега вече се движех бързо към нея и лайното, което щях да пречукам.
-Шефе, аз ще се оправя. - вървеше Данчо зад мен.
-Не, този го поемам аз, а ти занеси Стѐфани горе в офиса ми.
Беше станало достатъчно късно, бара беше наполовина пълен. Щях да направя сцена, но въобще не ми пукаше. Хванах го за врата и го дръпнах назад. Без да го чакам да се осъзнае десният ми юмрук се стовари върху лицето ми.
-Здравей, Викторе. - викнах силно, а той тръгна към мен, но единственото, което получи е още един силен в лицето.
-Казах ли ти да не идваш тук? - не виждах Стѐфани, явно Данчо беше изпълнил заканата ми.
-Ти май се взе много насериозно, а? - нареждаше Виктор, докато другата част от охраната го буташе навън, а аз бях след тях.
-С плюнки като теб не мисля да се занимавам. - оставете ни насаме, момчета.
-Сигурен ли си, шефе? - трудно щях да ги убедя.
-Да, вървете и вижте как е Стѐфани. - трябваше да ги разкарам.
Виктор дишаше тежко и се държеше за лицето, защото ги ударих доста силно. Копелето не разбираше от дума. Защо е дошъл в клуба въобще?
-Защо си дошъл?
-Да не би да имам забрана да идвам? Това е обществено място. - наглият му тон ме вбесяваше още повече.
-Винаги ли насилваш момичетата да правят неща, които не искат? -стояхме на дистанцията един от друг и то за негово добро.
-Някои от тях си го просят с държание. - ръцете ми бяха стиснати в юмруци, а главата ми изпука, когато я раздвижих.
-Когато жена ти каже, че не иска да бъде докосвана, защо продължаваш?
-Не видя ли как танцува? Тя е еднодневка, Георги! За това става само!
-МЛЪКВАЙ! - изревах.
Добре че музиката вътре беше силна, защото аз не можех да говоря спокойно точно е този момент.
-Ти всички ли защитаваш така или тая ти се иска да в чукаш? Да знаеш, че е много добра. - смехът му отекна в пространството, а на мен ми падна пердето. Засилих се с всичка сила към него и носът му го отнесе. Чу се пукане, а той изкрещя от болка и кръв шурна по бялата му тениска.
-Счупи ми носа! - потвърди мислите ми той.
-Искам да изчезнеш от тук и да не съм те видял! -завъртях се и поех към офиса си бесен.
Влязох с гръм и трясък. Само Данчо беше останал при нея, а тя се беше свила на диванчето и си гледаше неспокойно ръцете. Срещна разгневения ми поглед и тялото ѝ се стегна.
-Какво става? - приближи се момчето до мен. Говореше тихо.
-Счупих носът му. - съобщих го, все едно съм казал, че съм купил хляб.
-Уоу! - засмя се Данчо. - Заслужаваше си го. - потупа ме по рамото и излезе.
След него Стѐфани стана, взе си чантата и тръгна да излиза, но в хванах грубо за ръката.
-Къде си мислиш, че отиваш? - защо и тя ме вбесяваше?
-Остави ме, трябва да тръгвам. - погледът ѝ беше навсякъде другаде, но не и върху мен.
-Свикнала си, когато стане напечено да изчезваш, нали? - говорех многозначно.
-Какво искаш от мен? Трябва ли да ти давам обяснение какво правя и защо? ИСКАМ ДА СИ ХОДЯ! - все още беше пияна, но сценката беше избистрила леко ума ѝ.
-Стѐфани, искам да ти кажа, че няма да търпя леко поведение сред работниците си. - тези думи бяха като шамар за нея, погледна ме, а погледа ѝ се четеше съжаление.
-С какво бях виновна тази вечер? Нима всички не танцуват? Това място не е ли за това? - не очаквах да говори спокойно, мислех, че ще ми крещи.
Сега не знаеш какво да кажа. Гледах я, мамка му, беше права, но не трябваше да го показвам.
-Мъжете надушваме лесните. - ярост премина през очите ѝ, вдигна ръката си и тя полетя към лицето ми, но успях да я хвана. - Да не си посмяла! - блъснах ръката ѝ надолу.
Завъртя се и излезе, дано да си тръгваше. Нямам сили да се разправям с още тъпаци, които я искат в леглото си.
Взех първото нещо, което видях, а то беше празна бутилка от уиски и я запратих в стената! Никога не съм бил такъв! Защо продължавам да се меся в нейните неща! Не трябва да ми пука. Чуках я, тя беше ясна с думите си, че не иска повече. Но само спомена за нея ме кара да настръхна. Отпуснах се назад в стола си и си припомних сцени от днес. Не съм изпитвал това чувство досега. Всеки допир до кожата ѝ беше толкова магически. Малки искри се появяваха по цялото ѝ тяло, когато я докоснех. Това чувство не се забравя, колкото и да искам. Трябваше да направя нещо по въпроса, защото щях да се пристрастя, а не исках! Нямаше смисъл.
Затворих очи и в главата си чух лек стон. Нейния стон. Щеше да е по-трудно, отколкото си мислех.
*.*.*.*
Направих графика си така, че през следващата седмица с нея да не се засичаме. Това беше най-добрия план. Днес трябваше да отида с нея на снимките за агенцията. Проверих ги, мненията за тях бяха добри. Само при мисълта, че ще се снима днес и кипвах. Исках да съм там, за да видя как протича всичко, но уви. Нещата се развиха в друга посока, която дори не съм очаквал. Цялата работа с приятелството замина на кино и сега трябваше един месец да се гледаме накриво, защото не можех да си го държа в гащите.
Елизабет и Да̀ниел се прибираха днес. Най-после. Казаха ми, че искат да говорят с мен. Знаеха ли какво се е случило? Беше ли казала на някого? Не знаех какво да мисля. По принцип нещата с шефа ги оправяхме по телефона. Не можех да мисля повече за това, седнах и прегледах мейлите с отчетите, които ми бяха пратили от зсложните къщи. Бяха добри.

Опа, ето и новата глава. Надявам се да сте стигнали до тук, ако е така, ще се радвам на един коментар и една звездичка! ❤️