Кай стоеше прав пред надгробната плоча на Джо. Искаше му се да го призове и да си вземе довиждане с него, но не можеше, защото знаеше че това означава, че той повече няма да има възможност да го види. Кай е Лилит взеха решението да напуснат Калон и да се преместят на друго, по-безопасно място, след всичко което се случи в онази нощ. Беше за тяхно добро.
- Кай, трябва да тръгваме!
Лилит се провика от колата. Той вече навърши осемнадесет и вече имаше шофьорска книжка. Те с Лилит вече не бяха деца на неибежната съдба, а бъдещи граждани на света.
- Идвам! - провика се той.
Той погали плочата и му каза тихо:
- Довиждане Джо, за мен беше чест да бъда твой приятел!
След това погледна в далечината прясно изкопаният гроб на Аби Нойтойфел, който не искаше да го доближава.
Той си тръгна от гробището без да се обръща. Не искаше да казва колко му е мъчно да напусне единственият му верен приятел. Верен, защото наеше че той ще бъде с него навсякъде, дори и да не може да чуе гласът му, нито да погледне лицето му. Сега Джоузеф Тилмор си заслужи да почива спокойно, под влажната земята.
Кай се качи в колата и хвана ръката на Лилит.
- Готов ли си? - попита го тя.
- По-готов от това никога не съм бил - всъщност той не беше, но не искаше да разваля настронето. Така те потеглиха с колата, а Калон ги изпарти с все така познатият си студен вятър.
"Не си мислете, че лесно ще се отървете от мен" - носеше се по улиците на Калон познат глас, който не забрави да се обади като за последно.
Или не...