Полицаите взеха тялото на Хари и го отведоха. Попитаха дали имам нужда от нещо, но аз отказах. Предложиха ми да се срещна с психолог, но отново отказах. Никой не можеше да ми помогне в момента. Попитах ги дали може да си ходя вече и единият от тях кимна. Бях им описала всичко, но не им казах за писмото. Щяха да искат да го вземат, а аз не го давах. Нямаше да се разделя с него. Последното ми нещо от моя любим.
Тръгнах към дома на семейство Стайлс. Опитах се да си придам по-сериозен вид, защото трябваше да обясня на Ан какво точно е станало. Полицаите й се бяха обадили и сигурно се бе поболяла от мъка. Горката Ан.
Скоро стигнах. Направо влязох в къщата, вече я чувствах като мой дом. Влязох в кухнята и заварих Ан да плаче. Отидох до нея и я прегърнах. Беше съсипана. Момчето й си беше отишло. Почувствах се ужасно. Той бе оставил писмо на мен, а на нея не.
-Той е на по-добро място. - усмихнах се и я прегърнах по-силно.
Сама усетих, че думите, който изрекох звучаха фалшиво. Сама не си вярвах, а очаквах Ан да ми повярва.
Стояхме в кухнята доста време. Погледнах часовника и установих, че са минали цели три часа. Не бяхме казали и думичка. И двете бяхме много тъжни. Реших да взема нещата в свой ръце. Хари ме бе помолил да се грижа за майка му и смятах точно това да направя.
-Той ми остави писмо. - продумах.
-Какво пише в него?
-Помоли ме да се грижа за теб. - усмихнах се.
-Моят Хари. - усмихна се тя. - Винаги мисли за мен.
-Той те обича, Ан. Винаги ще е с нас. - хванах ръката й.
-Къде е тялото му? - попита тя.
-Полицията го взе. Може да има днк на онези...
-Кога ще можем да си го вземем?
-Утре по обед.
-Добре.
Отново настъпи неловка тишина. Сетих се нещо. Къде изобщо щях да спя? Не можех да остана тук, не и когато Хари го няма. Беше ми неудобно.
-Ан, не мислиш ли, че ще е по-добре да си лягаш? - усмихнах й се.
-Права си, миличка. Ти ще си лягаш ли? Предполагам ще останеш в неговата стая. - усмихна се топло тя.
-Да остана тук?
-Разбира се! Няма да ти позволя да отидеш при онези хора, Хари не би го искал. Аз не съм си у дома често, но...
-Благодаря ти!
Станах от мястото си и я прегърнах. За пръв път се почувствах сякаш имам истинска майка. Майка, която ме обича и която е готова на всичко за мен.
С Ан си пожелахме лека нощ и отидохме по стайте си. Щом влязох в неговата стая, сълзите просто потекоха. Липсваше ми толкова много! Легнах на леглото и прегърнах възглавницата му. Миришеше на него. Затворих очи и се опитах да се успокоя. Нуждаех се от него. Нуждаех се от прегръдките му, от целувките му, от ласките му. Нуждаех се от смеха му, от гласа му, от шегите му. Нуждаех се от моя Хари.
Усетих нещо. Усещането бе същото като това по-рано днес. Сякаш някой е до мен. Усмихнах се. Не ме бе излъгал като каза, че винаги ще е до мен. Стиснах по-силно възглавницата му и се унесох. Поне в сънищата ми нещата си бяха същите.
Бе денят на погребението на Хари. Бяхме само аз, Ан, Найл, Луи, Лиам, Зейн и Даниел. Не знаех какво правят Лиам, Зейн и Даниел тук, но това нямаше значение в момента. Бе важен Хари.
Церемонията бе кратка, но изпълнена с много емоции. Сълзите не спираха да се стичат по лицето ми, но и усмивката ми не слизаше от там. Гледах към небето и се усмихвах.
-Лизи, може ли да поговорим? - чух гласа на Даниел зад гърба си.
-Не.
-Моля те.
-Ти и семейството ти не сте част от живота ми вече. - усмихнах й се.
-Това е и твоето семейство. Трябва да се върнеш! Къде ще живееш?
Усетих нечия ръка на рамото си. Обърнах се и видях Ан.
-Елиза ще остане при мен. Ако вашите имат нещо против, нека се обадят в полицията. Ще им е интересно да чуят за тормоза на непълнолетна.
-Както искаш.
Даниел се обърна и си тръгна. Лиам ни поздрави и я последва. Ан отиде до гроба на сина си, а момчетата дойдоха при мен. Найл ме прегърна.
-Как си? - попита Зейн.
-Държа се все някак.
-О, Лизи. - прегърна ме по-силно Найл.
-Момчета, може ли да поговоря с Лизи насаме? - усмихна се Луи.
Зейн и Найл кимнаха и оставиха мен и Луи сами. Погледнах го въпросително, а той ме дари с една от онези негови невероятни усмивки. Сложи ръката си на рамото ми и предложи да се поразходим.
-Знаех за това с Хари. Каза ми в деня, когато и той самия разбра. През този месец беше много уплашен, но не се страхуваше за себе си.
-Как така? - попитах видимо объркана.
-Страхуваше се какво ще стане с теб. Помоли ме да се грижа за теб докато не станеш достатъчно голяма и отговорна да се грижиш сама за себе си.
-Липсва ми...
-И на мен. Той бе най-добрият ми приятел, за Бога! Но трябва да сме силни. Ще се справим все някак и без него.
-Той все още е с нас. - усмихнах се.
-Знам.
С Луи говорихме още малко и на него му се наложи да тръгва. Найл и Зейн тръгнаха с него. Ан също реши да си ходи. Останах сама.
Отидох до гроба на Хари и седнах върху мрамора. Опрях главата си на мраморната плоча и издишах тежко.
-Липсваш ми, къдрокоско. Наистина ми липсваш. Знам, че ми каза да бъда силна, но... Трудно е. Не знам как ще оцелея без теб. Ти си ми всичко, Хари, всичко. Знай, че сърцето ми винаги ще ти принадлежи. Обичам те и винаги ще е така. Завинаги твоя, любими.
Затворих очи и спомените ме заляха. Тук, на гроба му, връзката помежду ни бе най-силна. Самото усещане за присъствието му бе най-силно.
-Един ден отново ще сме заедно. - усмихнах се. - И аз отново ще лежа в прегръдките ти.