Споделям маса с Нита и няколко от нейните приближени, които ни съпровождаха по пътя към Мраморен дворец. За пръв път от три дни насам говорим за нещо различно от катастрофално провалилия се план и най-сетне чувствам как душата ми започва да си отпочива от обзелата я мъка.
Сега всички сме пийнали повече, отколкото би било приемливо, смеем се глупашки и си разменяме разни разтоварващи, безсмислени приказки. Облекчаващо е поне за малко да се отърся от мислите за сестра си. Предостатъчно кроях планове как да си я върна и всички до един се оказваха прекалено глупави, че да се заема с изпълнението им. Вече изгубила заплашително количество от първоначалната си надежда, си обещавам, че тази нощ ще бъде заделена само и единствено за разтуха.
Късно вечерта гостилницата се пълни с нови хора на всеки няколко минути. По това време на денонощието е пиковият час. През входа преминават най-различни странници, голяма част от които могат да бъдат опасни под влиянието на алкохол - нещо, от което съм си патила и с което може да се каже, че отдавна съм успяла да свикна. По изключение тази нощ не обръщам внимание на никого от тях, особено сега, когато и аз не изглеждам много по-добре, със зачервеното си от пиене лице, разрошената си от танци коса и чашата на масата пред мен, в която струйката вино се излива отново и отново безспир. След толкова години, отдадени на безразборни удоволствия - често в разрез с моралните принципи на татко - прекомерното количество алкохол спря да ми прави впечатление. Тази вечер обаче позорът ми започва да минава всякакви граници и съм доволна от факта, че баща ми вече спи на горния етаж, вместо да е тук, за да засвидетелства низките постъпки на дъщеря си. Той никога няма да узнае истината за мен - че денем се стремя да съм идеална: идеалната дъщеря, идеалната по-голяма сестра, идеалната майка и домакиня за нашето място. Няма да узнае, че нощем се превръщам бледо подобие на човека, който съм през деня, в позорно подобие на самата мен, което не помни как правилно да улови цигулката, за да възпроизведе дори един благозвучен тон.
- Лицето ти направо гори! - подкача ме Нита през смях, от който раменете ѝ се тресат. Но очевидно забелязва нещо странно у мен, защото следващите й думи са изречени с малко по-мек и загрижен тон, който обаче е все така висок, за да се откроява от шума около нас: - Рианон, добре ли си?
Лениво обръщам глава към братовчедка си, озарила лице от безгрижна усмивка. Свивам рамене в отговор, при което Нита отново се засмива и бутва закачливо рамото ми.
- Хайде, Файдли, само толкова ли можеш? - Побутва бутилката вино към мен. - Пийни си още. Знам, че ти влияе добре.
- Пих достатъчно - измърморвам аз и се отпускам върху масата, заравяйки лице в ръцете си. Под стиснатите ми клепачи изплува лицето на Холидей, изкривено в гримаса на неподправено отвращение, на неодобрение и силна мъка. Тя не би искала да поема тази бутилка, не би искала да излея остатъка от нея в гърлото си и да остана тук, разплута на канапето, докато изгревът обагри запотените прозорци в меко-жълта светлина. Не би искала татко да ме намери тук на сутринта и да изпадне в потрес от разкрилата се гледка.
- Богове, наистина изглеждаш отвратително - изкисква се Нита и се изправя от канапето, за да ми отстъпи място да стана. - Направо си отчайваща гледка, Файдли. Защо не идеш да измиеш тази мъка от лицето си, вместо да се опитваш да я удавиш в алкохол?
- Не се опитвам... - Отговорът предизвиква болезнено стягане в гърлото ми, което сякаш е разчело лъжата, преди да смогна да я изрека.
- Щом е така - казва Нита и сяда отново до мен, - то тогава остани тук и се надявай да изтрезнееш до сутринта.
Докато се отпускам отново върху масата, осъзнавам, че Нита е напълно права. Истината е, че съм направо скапана след всичкия погълнат алкохол, изгубена сред върволиците от мисли за сестра ми и спомени за присмехулния глас на вещиците, които я отвлякоха. Така ми се иска да можех да заспя. От случилото се със сестра ми насам са изминали три нощи, през които се държах будна, прекарвайки времето си в леглото с новата цигулка, бутилка червено вино, поставена на нощното шкафче и малката Марли, спокойно заспала в краката ми. Непреодолимата умора ме караше да се унасям не повече от час всяка нощ, но понечех ли да заспя, някой ужасен кошмар, в който Холидей безпомощно крещи името ми, все изникваше от облак мрак и ме събуждаше отново, разтреперана и облята във вледеняваща пот.
Вдигам глава от ръцете си, когато чувам звънчето на вратата да оповестява влизането на нов гост. Погледът ми веднага си проправя път между хората и фиксира едър, закачулен мъж, който тъкмо пристъпва в гостилницата, метнал тежък лък и колчан стрели на рамо. Примижавам с очи, мъчейки се да го огледам по-добре от мястото си на ъгловатата маса. Просто поредният странник, решавам аз, докато се взирам неуморно в него. Тук такива идват непрекъснато. Но незнайно защо продължавам да гледам втренчено в негова посока, не съумявайки да отделя очи дори за миг. Може би причината за това са всички онези питиета, разбъркали до неузнаваемост мислите в главата ми. Погледът ми обаче е кристално ясен, докато се взирам в странника така, сякаш от това зависи животът ми.
Мъжът е застанал точно пред входа, облегнат на стената със скръстени ръце. Решавам, че може би просто си почива от дълъг път или се опитва да се постопли след броденето в среднощния студ. Колкото и да се опитвам, не успявам да мерна лицето му под качулката на тъмнозелено наметало, но в следващия миг една мисъл, проблеснала в ума ми като лъч светлина, едва не ме кара да се катурна трезва от канапето.
Нима е възможно мъжът отсреща да е елф? Какво изобщо би правил един елф на територията на Уайтклиф? Хиляди догадки минават през главата ми и нито една от тях не е никак успокоителна. Елф, появил се в гостилницата на баща ми, точно два дни след случилото се в Мраморен дворец, надали е просто съвпадение. Мъжът отсреща наистина е елф, при това не просто елф, а елфически войн, изпратен тук с някаква мисия. Познавам го не само по размерите, но и по походката. Има високо, изопнато като струна тяло, и по някаква причина е решил, че ще е най-добре да остане скрит под наметката си.
В ума ми проблясва още един спомен, който ме кара да потръпна. Дори разтрепераните ми крайници не могат да определят дали тръпката е приятна, или тъкмо обратното - тръпка на неподправен страх, какъвто всеки разумен човек би изпитал в присъствието на един елф. Особено аз, с огромното провинение, тежащо на плещите ми вече от няколко дни насам. Вече няма как да бъда по-сигурна, че елфът е дошъл да търси мен. Пратили са го от Мраморен дворец, да ме издири и накаже за постъпката ми, както е редно според тяхната безкрайна алинея от ненарушими закони.
- Сега пък си бледа като платно. - Нита допира длан до челото ми, но аз не отмествам погледа си от мъжа, дори за да дам знак, че съм я чула. - Файдли! - извиква тя, за кратко привличайки вниманието ми към себе си. - Я иди и си наплискай очите с вода. Няма да те влача към леглото ти, ако си наумиш да припадаш.
Тя е права - наистина имам нужда да се поразбудя. Ставам от масата, като не пропускам да отмъкна неизползван остър нож за месо и да го скътам под колана на панталона си. Покривам импровизираното оръжие с дългата си риза и се запътвам с полюшване към тъмния коридор в складовото помещение, където баща ми държи всички запаси от старо, отлежало вино. Острата миризма на ферментирало прогаря носа и замайва още повече главата ми.
Запушвам нос и заставам над мивката. Пускам водата, полагам ръце под струята и щом шепите ми се запълват, аз я плисвам в лицето си, разтърквайки уморено очи. Въздействието на хладната вода е толкова облажаващо, че ме кара да отроня въздишка. Поглеждам огледалото над умивалника, където ужасяващото ми отражение ме сварва напълно неподготвена. Лицето ми е невъзможно бледо, с изключение открояващата се червенина в очите ми, под които са се образували дълбоки, тъмни сенки на небивала умора. Прокарвам ръце през навитите си кестеняви кичури, за да ги пригладя доколкото мога, след което отново се надвесвам над мивката от лакирано дърво.
Упорито взряна в огледалото пред себе си, в миг бивам споходена от плашещата мисъл, че съм видяла как нещо преминава бързо зад мен. Инстинктивно оглеждам малкото помещение за прокрадналата се сянка, но точно както подозирах, в момента тук няма никого, освен мен. Затварям очи, опитвайки се да се убедя, че тук наистина стоя само аз, що-годе изтрезняла и подозираща, че виждам нещо, което всъщност не е там. Всемогъщи богове, полудявам ли? Заради Холидей? Защото прекалено много ми липсва?
Многобройни са нощите, в които съм допускала съм изпусна крехката нишка на благоприличето си, но никога досега не не е случвало да получавам толкова реалистични видения. Може би елфът, когото видях на входа, въобще не бил там. Може би наистина съм решила така заради алкохола, размътил мислите ми.
- Стегни се - просъсквам аз на отражението си. - Беше далеч, не го видя добре. Беше просто обикновен мъж. Обикновен мъж.
Продължавам да си го повтарям, докато гласът ми не заглъхва от приглушения шум навън. Свалям поглед от огледалото и го впервам в земята под краката си.
В мига, в който глухо шумолене се надига зад мен, аз не издържам повече. С разтуптяно от паника сърце бръквам под колана си и изваждам ножа. После с едно твърде ловко за пиян човек движение се обръщам към човека - или елфа - стоящ зад гърба ми. Той е едър, схватлив и твърде силен в сравнение с мен, а реакцията му се оказва по-бърза дори от тревожното проникновение, че нямам никакъв шанс срещу него.
Изпищявам прегракнало, щом мъжът ме сграбчва, повдигнал тялото ми от пода. Двамата се превиваме напред, аз - в опит да се откопча от хватката му, а той - обзет от жалката надежда, че е способен да потуши копнежа ми за бягство. Притиснал ръка към устата ми, елфът осуетява всеки мой опит да извикам за помощ. Макар да знам, че е безполезно да си дера гърлото, при положение че няма кой да ме чуе, аз продължавам да ръмжа и скимтя отчаяно в дланта му, обзета от безполезната надежда, че гласът ми може и да стигне по-далече от очукания дървен праг. Въпреки че опонентът ми е значително по-силен и много по-добре въоръжен от мен, аз не спирам да се боря с мощната му хватка. Мятам се в ръцете му като риба на сухо, докато не го накарвам да изгуби равновесие. Залитам назад заедно с него и двамата се строполяваме върху касите вино, пръсвайки една от тях на малки дървени трески, които се забождат в кожата ми като карфици. Правя неуспешен опит да захапя ръката на елфа и да го накарам да се откопчи от мен, да ми даде поне секунда преднина, за да успея да изкрещя за помощ.
Докато се боря с него и едновременно с това осъзнавам, че вече можеше да ме е убил няколко пъти с оръжията, скрити в ботушите му, започвам да се задъхвам от нападаща ме като хищник умора. С цената на още няколко секунди, той най-сетне надделява над мен и сякаш само чакал да ме завладее умората, сграбчва момента, за да ме хване и събори на пода. Преставам да се боря в мига, в който той застава над тялото ми и ме обездвижва. Завладява ме чувство на пълно безсилие. Не защото не мога да се измъкна. Не защото ме боли. Дори не заради уплахата ми от елфа. Безсилието е породено от факта, че се провалих. Умра ли сега, същото ще сполети и Холидей.
И никога повече няма да видя сестра си...
Впивам зачервени очи в забуления елф, твърде уморена да се боря повече, и безучастно наблюдавам как той се навежда все по-надолу към мен. Гърдите ми се надигат в хриплив, накъсан дъх, почти докосвайки се до неговите. В този път, продължавйки да крие лицето си в сянката на огромната качулка, той отпушва устата ми, а аз проявявам достатъчно любезност да не изкрещя веднага. Похитителят ми се надига, изправяйки ме на крака с едно отсечено движение, само за да ме притисне до стената.
Качулката му се свлича и аз възкликвам при гледката, разкрила се пред мен.
Познати тъмнокафяви очи упорито се втренчват в моите, сякаш се мъчат да ме задържат на мястото ми, да обуздаят желанието ми да избягам. Мъжът пред мен е от онези елфи с междинен цвят на кожата, която нито много е бледа, нито много тъмна, точно като на стража от Мраморен дворец. Той е напълно нормален, точно какъвто си го спомням отпреди няколко години. Усмивката му разкрива два чифта заострени зъби, които някога биха ме уплашили до смърт. Тази усмивка преобръща всичко в мен и не мога да отрека, че ми става приятно да я видя отново. Късата златисто-кестенява коса на елфа блести на скромната светлина, процежаща се от облепената в жужащи мушици крушка.
- Аргон. - Името му се търкулва от устата ми с въздишка на облекчение.
Сърцето ми се разтуптява силно до гърдите му, притиснати в моите. Толкова сме близо един до друг, че споделяме учестения дъх на другия. Познавам това усещане от лятото преди три години, когато видях Аргон за последен път, след като идваше тук, в Уайтклиф, всеки ден, за да ме вижда. Тогава си мислех, че го познавам поне малко добре. Но сега той се е променил, станал е много по-силен, висок и красив - завършен мъж, за който мога да съм сигурна, че е изпълнил копнежа си да се издигне високо в обществото на елфите и да стане истински командир. Само че аз вече не го познавам така, както преди.
- Аргон. - Взирам се в новите черти на лицето му, превърнали момчето на прага на възмъжаването, което помня, в истински пораснал мъж. Описвам с показалец извивката на широкото му рамо. - Не е за вярване.
- Не, не е. - Дори гласът му се е изменил до неузнаваемост и сега звучи още по-твърдо, още по-плътно отпреди. - Променила си се.
- В хубавия смисъл, надявам се? - Отдръпвам лице от неговото.
Той се усмихва, при което кучешките му зъби отново проблясват, откроявайки се в бяло на мъждивата светлина. Тръпки полазват по тила ми и аз пристъпвам съвсем малка, неволна крачка назад. Крачка, която мигновено ме кара да се почувствам виновна.
Аргон веднага отчита това. Ръцете му се откопчват от мен с такава бързина, че едва не изгубвам равновесие. Той ме заобикаля и се налага да се завъртя на пета, за да застанем отново лице в лице. Подпирам длани на умивалника зад себе си, изпълвайки гърдите си с въздух.
- Прощавай, че те уплаших.
Вече не съм сигурна кой от всичките пъти има предвид.
- Защо си дошъл? - питам направо аз. - Мислех, че сме се разбрали, Аргон. Аз забравям за миналото, а ти не идваш да ми го напомняш... никога повече.
Този път той ме поглежда в очите. Кафявите му ириси са изгубили блясъка си, придобили тъмния, безжизнен цвят на мокра кал.
- Видях те. - Колкото повече думи изрича, толкова повече започвам да осъзнам, че новият му глас звучи съвсем непознато.
Вцепенявам се със секнат дъх, наклонена назад към мивката.
- К-какво? - Насилвам се да се усмихна залъгващо, ала тревожността ми си проличава.
Не разбрирам кога елфът се е надвесил над мен, протегнал силните си ръце от двете ми страни, подпирайки се на умивалника. Докато се взирам в тези непознати сурови очи, усмивката ми изчезва, заменена от студена сериозност.
- В Мраморен дворец - пояснява той. - Беше там преди три дни. Не може да съм се залъгал.
- Но си се залъгал - промърморвам аз и този път без колебание срещам очите му. Гледаме се така, сякаш всеки миг помежду ни ще избухне експлозия. - Не съм мърдала оттук, откакто за последно си тръгна.
Аргон продължава да ме изпепелява с поглед.
- Мамиш ли ме, Рианон?
Толкова дълго не съм го чувала да произнася името ми. Изобщо не прозвучава както се надявах и виновен за това е новият му глас, който го кара да звучи така, сякаш ме порицава. Аз обаче запазвам хладния, неотстъпчив израз на лицето си.
- Затова ли дойде? - питам аз, за да отклоня темата. - Да ме разпитваш? Е, не съм в настроение, затова ще те помоля да напуснеш дома ми. Незабавно.
Този път, когато се усмихва насреща ми с острите си зъби, аз дори не трепвам.
- Не мога.
- Моля те - прошепвам глухо аз.
- Не мога - повтаря по-твърдо той. - Не дойдох просто да те разпитвам. Дойдох, защото исках да те видя.
Примигвам насреща му, изгубила дар слово. Не съм сигурна, че съм разбрала правилно думите му, ала най-малкото ми желание в момента е да го карам да повтаря и това.
Този път, когато Аргон отваря уста, аз наострям слух и почти преставам да дишам.
- Липсваше ми. - Топлият му дъх парва кожата ми, а аз съм твърде запленена от копнежа в този жест, за да възразя, щом той прокарва палец по устните ми. Кожата на пръстите му е грапава, суха и напукана от студа. Съприкосновението й с кожата ми е омайващо, дори още по-омайващо, когато ме докосват вече загрубелите му ръце. - Съжалявам, че не дойдох досега.
- Не е толкова лесно да ме накараш да ти простя - усмихвам се до ръката му. - Освен това, ти ме обиди.
Той се отдръпва на незначително разстояние.
- Какво съм направил?
- Започна погрешно - уведомявам го аз. - С въпроси.
- А как трябваше да започна? - Нежно отмята кичур тъмна коса от лицето ми.
Не му казвам нищо, преди да сграбча яката на туниката му и усмихнато да го завлека нататък по коридорчето.
~~~
Лежа сгушена под вълнените одеяла, криейки се от студа, докато Аргон навлича туниката върху силното си тяло, приседнал отстрани на леглото. На горния етаж на гостилницата можем да сме напълно усамотени и да не се тревожим, че някой ще заподозре истинската самоличност на Аргон.
Вперила съм поглед в заострените му уши, изучавайки подробно всяка извивка по тях, за чието съществуване не съм подозирала преди. Когато го видях за пръв път, ушите му бяха леко остри, но не толкова, че да помисли, че в него може да има нещо елфическо. Тогава беше още момче, а аз - малко, кльощаво момиче, което бе отишло на пазар заедно с баща си. В онзи ден улових погледа на Аргон само за миг и го подминах, без да подозирам до какво ще ни доведе бъдещето. Случи се преди толкова много години, когато бяхме още деца. Оттогава имах безбройни възможности добре да опозная Аргон, който често посещаваше Уайтклифския пазар заедно с бегло споменаван баща, когото така и не бях успяла да срещна. Подозирах обаче, че Аргон е имал желанието да се сблъскам с него, щеше да ни запознае лично. Навярно просто се е опитвал да ме предпази от елф, който, като повечето свои събратя, е недолюбвал човеците и не би се зарадвал на новината, че синът му дружи с такъв.
Аргон обаче е различен. Той никога не би ми мислил злото. Никога не би ме наранил. Доказа го тази вечер, обгрижвайки тялото ми с нежни, чувствени докосвания, сякаш бях от порцелан, застрашен да се пропука под малко по-груби ласки.
Приятно погъделичкване в стомаха ме кара да захапя нокътя на палеца си, за да възпра една по-широка усмивка. Аргон усеща раздвижването ми и се извръща към мен. Косата му е разрошена, а яката на туниката - немарливо разкривена и измачкана.
- Какво има? - пита той, спускайки поглед по себе си, виждайки усмивката ми. - Нещо с лицето ми ли?
- Лицето ти е прекрасно - казвам аз, изкикотвайки се тихичко.
- Тогава с дрехите?
Кимвам насмешливо и увивам одеялото около тялото си, подпъхвайки го така, че да се задържи на гърдите ми. След това се надигам и допълзявам на колене до Аргон, подхващайки нагласянето на яката му, докато той ме изучава с искрящи от тиха радост очи и мека усмивка на устните си.
- Чудя се как въобще се обличаш без мен? - подкачам го аз.
- Не забравяй, че разговаряш с главния командир на десетте най-могъщи елфически легиона в цял Мраморен край - гордо вирва брадичка той.
- Командирите могат да се обличат сами.
- Все толкова проклета си, колкото те помня. - Грабва ме под мишниците, сякаш съм дете, и ме хвърля обратно в завивките.
Не спирам да се кикотя, докато той ляга до мен, подпрян на лакът. Силната му ръка ме придърпва плътно до тялото му, събирайки постелите на леглото. Навежда се да ме целуне, а аз му отвръщам без колебание, зажадняла за всяка ласка, която може да ми предложи тази нощ. Целувката ни се задълбочава и ме кара да изсумтя от наслада. Онзи забравен спомен за последното лято, което споделихме, се връща в ума ми, потиквайки ме да се усмихна искрено, преди да го целуна отново.
Дребни стъпки по дъсчения под ме разсейват и аз прекъсвам целувката, за да да погледна към източника им, следвана от Аргон, който също се обръща да види натрапника.
Насам идва малката Марли, кученцето на Холидей, пристъпващо без колебание към леглото. Свикнало е да спи при мен през трите нощи, в които ме утешаваше, да не би да се удавя в мрачни мисли за сестра си. Навярно отново идва по същата причина, защото не изчаква покана преди да скочи в постелите и да се намърда удобно в краката ни. Маха весело с опашка и пръхти, изплезило навън дългия си петнист език.
- Харесва те - казвам на Аргон. - Доста е подозрителна към непознати.
- Значи не си сама тук, а? - Той погалва Марли по гушката. - Мислех, че не харесваш животните?
- Тя е на Холидей - обяснявам аз. - Обещах да се грижа за нея, докато...
Стомахът ми се свива от болка под очаквателния поглед на Аргон.
- ...докато се върне - довършвам с трудност аз.
- Добре ли си, Рианон? - пита внимателно той и заравя ръка в косата ми.
Поклащам глава, сама не знаейки какво имам предвид. Не съм убедена дали трябва да му споделя истината за случилото се. За това, че съм била в Мраморен дворец, за нападението и за отвличането на Холидей от вещиците. Това означава да му призная какво всъщност сторих, а той без съмнение би ме намразил заради постъпката ми.
- Добре съм - излъгвам аз.
Топлите пръсти на Аргон погалват страната ми.
- Запознах се със сестра ти в Мраморен дворец. - При тези неговите думи аз се надигам на лакти и го поглеждам изненадано. - Беше ми казала, че имаш сестра, помниш ли? Когато в двореца ми се представи с твоята фамилия, нещата се навързаха. Така я познах.
- Говорил си с Холидей? - Сърцето ми потрепва при мисълта.
- Свиреше на цигулка на някои от приемите - кимна той. - Талантлива е, точно като сестра си.
Твърде горда съм да чуя за напредъка на Холидей, за да обърна нужното внимание на ласкателството.
- След това тя... изчезна - продължава Аргон, карайки ме да потръпна. - Просто така. Не съм я виждал от три дни насам, но не се притеснявай за това. Мраморен дворец е доста голям. Навярно просто не се засичаме.
- Не - отсичам аз, без дори да съм премислила действията си. Готвя се да му призная истината и този път не позволявам на уплахата от неведомото бъдеще да ме възпре. - Не това е причината.
- Какво имаш предвид? - Ръката му стисва по-силно моята.
Преглъщам сухо.
- Холидей наистина изчезна - признавам. - Беше отвлечена. От вещици.
Чувствам как Аргон се напряга отсреща.
- Откъде знаеш? - Ето че се стига и до въпроса, от чието задаване се опасявах.
Горещи вълни ме обливат.
- Излъгах те, Аргон. Бях там. Бях в Мраморен дворец. Видях как я вземат. Изтръгнаха ми я от ръцете, не можах да ги спра...
За моя изненада, Аргон не повдига темата какво съм правила в Мраморен дворец. Не е съсредоточен върху това. Или просто не го интересува. Каквато и да е причината, аз мога само да се радвам, че не се опитва да изкопчи от мен каквито и да било подробности.
- Ти добре ли си? - Обгръща лицето ми в загрубелите си длани.
- Да - усмихвам се и хващам ръцете му. - Нищо ми няма. Но не мога да оставя нещата така. Трябва да върна Холидей обратно. Тя трябва да е у дома, при татко и мен - отронвам тиха въздишка. - Ти познаваш вещиците. Какво биха могли да ѝ сторят. Ще я наранят ли?
Аргон се умълчава за момент.
- Ще убият ли сестра ми?
Той ме поглежда. В очите му откривам искрица печал. Не, в името на всемогъщите богове, не желая Аргон да ме съжалява! Не желая никой да ме съжалява.
- Значи ще я убият. - Веднага отгатвам по мълчанието му.
- Не прави нищо глупаво, Рианон. - Твърда заповед. - Не тръгвай да я търсиш.
Как ми се иска да не ме познаваше толкова добре...
- Ти не разбираш - казвам аз. - Не мога да просто да остана тук и да бездействам. Не мога просто да забравя за сестра си. Не и когато има вероятност още да е жива.
- Не исках да ти го казвам така, Рианон. - Поглежда ме той с пламенни очи. - Но не ми оставяш избор.
В стомаха ми се образува болезнен възел. Ето че най-сетне виждам онази страна от Аргон, която ме изплаши навремето. Яростта в очите, типична за един елф. Такива като него хората наричат „чудовища". Аз също съм на това мнение. Елфите могат да бъдат безчувствени. Могат и в повечето случаи, са.
- Див вещерски клан е отвлякъл сестра ти - казва той така, сякаш изстрелва поредната стрела по почти умъртвена мишена. - Не съществува алтернатива, в която тя да е оцеляла. Безполезно е да се излагаш на опасност, за да останеш разочарована, когато откриеш, че сестра ти вече не е сред живите. Освен това, нека не се залъгваме, Ри. Ти си просто човек. Не притежаваш необходимата сила да се изправиш срещу подобен клан, не и сама. Не и като човек. Но ти не си чудовище, Рианон, и никога няма да бъдеш такова. Не съществува магия на този свят, която да те направи такова. - Той повдига с показалец брадичката ми. - Влюбих се в човешка дъщеря с непоклатима воля и пламенен дух. Не искам те да я погубят. Разбираш ли?
Обръщам внимание на една единствена дума от всичките. „Влюбих". Той наистина е влюбен в мен. Още от онова лято, когато за пръв път споделихме дъх. Иска ми се никога да не се бяхме разделяли. Въпреки това знам, че той ще си замине, щом настъпи сутринта, може би още преди да съм се събудила.
- Аз ще си тръгна, но ти трябва да ми обещаеш, че ще останеш тук - продължава Аргон. - Не отивай никъде, Рианон. А аз ще идвам винаги, когато мога.
Не мога да отделя поглед от обнадеждената молба в очите му.
- Ще идваш, когато можеш - кимвам разбиращо аз. - Знаеш ли, Аргон? Мисля, че знам защо си тръгна онова лято. Винаги си имал свои приоритети, сред които аз... не бях. Не си привързан към мен, никога не си бил и не можеш да бъдеш. Не можеш да бъдеш, защото такива сте вие...
Не посмявам да довърша изречението, устните ми затреперват и думата замира на върха на езика ми.
- Чудовищата - горчиво довършва Аргон вместо мен. - Това щеше да кажеш, нали?
Не отвръщам нищо, но не го и отричам.
- Права си.
Той става от леглото, грабва наметалото си и се закачулва плътно, застивайки на отворената врата на стаята ми. Обръща се за последно към мен, изложил на показ острите си зъби в целия им заплашителен блясък.
- Само за едно сбърка, Рианон. - Тъмнокафявите му очи проблясват на приглушената светлина, идваща от коридора, на която лицето му изглежда досущ като изваяно от камък. - Привързан съм към теб.
Вратата се захлопва рязко в лицето ми. Аз се заравям из завивките, освобождавайки сълзите, напиращи на очите ми. Дишам учестено. Всяка глътка въздух е пропита с омраза към самата мен, а аз я поглъщам жадно, упреквайки се безгласно за всички онези думи, които вече е твърде късно да върна назад. Как изобщо си позволих да бъда толкова лекомислена? Чудовище. Наистина бях на път да го изрека. Тази загатната дума е една от най-ужасните грешки, които някога съм допускала и едва ли ще мога да си я простя.
Всичките ми мисли се свеждат до това. Последните думи на Аргон се реят като тих полъх в съзнанието ми. „Привързан съм към теб". Привързан, повтарям си аз.
- Съжалявам - прошепвам сама в тъмното.
Само че вече е прекалено късно да го последвам. Прекалено късно да го спра и да му призная, че чувствата му са споделени.
Навярно вече е отишъл много, много далеч.