И ето, че е понеделник и се намирам на най-гадното и ужасяващо място в целия свят, след дома ми. Гимназия Мидууд. Място на сълзи от срам и смях на гадни, "популярни" кучки. Както винаги дойдох сама до училище. Брат ми отново ме заряза и тръгна с колата си към Мис Екстеншън. Влизам в сградата и какво да видя? Задник, задник, кучка, задник, група кучки... Както всеки нормален, учебен ден. И както всеки нормален, учебен ден, на шкафчето ми имаше залепена бележка "Едноклетъчно". Днес май са в настроение за биология.
Взимам си нещата и тръгвам за час. Спъвам се, падам по лице и всички избухват в смях. Над мен стоеше една от кучките облечена в твърде къса пола и прилепнала блуза, с крака, обути в яркочервени лачени токчета. Мис Екстеншън. Или както повечето я наричат - Валари. Гнусната й кестеняво-червеникава коса й седеше като парцал на главата. Поне според мен.
Нищо не казах. Просто се изправих и тръгнах. Всички лица бяха подигравателни, само едно - сериозно ме наблюдаваше как се оставям да ме мачкат.
***
Минаха три часа и за пореден път седя на масата на "отхвърлените". А точно на отсрещната маса - масата на "готините", седи брат ми - футболен нападател, светлокестенява, почти руса коса, сини очи и курва в скута му. Да, точно така, познахте. Валари. Той е от групата на задниците и разгонените им, малки приятелки. В училище се правеше, че не ме познава, а докато бяхме вкъщи... Почти не се засичахме у дома, за мой късмет.
Както и да е. Обяда приключи. Не, че аз ядох нещо. През повечето време просто седях и слушах разговорите на двете противоположни групи. Плюс, отвратителния смях на "приятелката" на брат ми. Отново тръгнах за час. Възможно най-бързо, за да не успеят да ме настигнат, тормозещите ме изчадия.