Дните се нижеха бързо, месецът се търкули и отстъпи място на декември. Слънцето отдавна се бе скрило зад дебелите сиви облаци и не се показваше с дни. Температурите паднаха под нулата, а въздухът се осея с мириса на дим. Улиците светеха, окичени с коледна украса. Това напомняше на Техюнг за наближаващите празници. Трябваше да посети родителите си. Нямаше никакво желание за това, но се чувстваше длъжен да го стори.
Майка му винаги казваше, че заслужава уважение, защото го е отгледала и възпитала. Такива бяха думите ѝ преди да разбере за сексуалната му ориентация, след това предпочете да го отрече като собствен син и повече да не го погледне. Това бе и последната капка, която подтикна Техюнг да се изнесе. Чуваха се изключително рядко и то единствено с майка му.
Той паркира пред фирмата и слезе от колата с нежелание. Ентусиазмът, с който ходеше преди, отдавна се беше изпарил. Не желаеше да работи, не желаеше да вижда Юнги.
Влизайки в сградата, бе посрещнат от Джиу. Секретарката го поздрави с усмивка и той се видя принуден да ѝ отвърне.
- Ако знаеш колко много работа имам! - оплака се момичето.
Техюнг отново бе решил да я игнорира. Ходеше с широка крачка, а тя подтичваше след него.
- Юнги е бесен! Направо не знам! Имам чувството, че ще ме уволни. Все ми вика, после изглежда спокоен до момента, в който отново започва да крещи! - Джиу не спираше да бърбори. Ким предположи, че ѝ липсват приятели, с които да споделя.
Наближаваха асансьора, където трябваше да се разделят. Техюнг недоумяваше защо тя го преследва, след като няма работа по коридора, но единственото, което искаше сега, бе да се скрие от нея и бълващата информация.
Точно пред вратите на асансьора Джиу замлъкна. Техюнг си отдъхна, радвайки се на тишината, но не за дълго.
- Те - поде Джиу, прибирайки кичур коса зад ухото си, - чудех се дали си свободен този уикенд.
Техюнг нямаше време да премисля въпроса. Достатъчни му бяха двете думи "свободен" и "уикенд", които просто не се побираха в едно изречение.
- О не, имам работа - отсече директно и побърза да се качи в асансьора, но за жалост секретарката го последва.
Вратите се затвориха, заключвайки неловката ситуация между стените на тесния асансьор. Техюнг започна да осъзнава какво се задаваше. Устните му се задвижиха в безгласни молби, да стигнат третия етаж възможно най-скоро.
- Те - Джиу беше впила тъмните си очи право в него. Блузата ѝ беше прекалено изрязана с дълбоко деколте. Техюнг извърна поглед. - Виж, знам, че си зает. Аз също! Но - тя направи кратка пауза и продължи точно, когато вратите се разтвориха, - чудех се дали искаш да излезем.
- Ще видя какво мога да направя - Ким се отдалечаваше заднешком, - просто наистина съм...
- На среща, Техюнг! Каня те на среща!
Техюнг преглътна звучно и я изгледа стъписано. Какво се очакваше да каже?
Вратите се плъзнаха обратно, затваряйки се между двама им. Последното, което видя бе разочарованото ѝ изражение. Беше оплескал нещата.
Трябваше му кафе.
***
Джимин се суетеше около домакинските задължения. Ужасното време бе съсипало хубавото настроение, с което се събуди рано сутринта. В просъница усети как Юнги го целува и обещава да се прибере по обяд. Но сега, дори това не можеше да го развесели. Всичко бе мрачно и безцветно. Така му липсваше лятото!
Тъкмо бършеше масата с влажен парцал, когато чу шум отвън. Помисли, че Юнги паркира и изтича до прозореца, за да провери. Черната кола се покатери на тротоара и спря пред вратата на гаража. Джимин се втурна да го посреща. Вече навън, студеният вятър, сякаш го ужили. Той понечи да се приближи до колата, но гледката го спря. Изящна красавица се измъкна от автомобила. Краката ѝ бяха голи, късата пола не покриваше и половината им. Големи слънчеви очила закриваха очите ѝ, а кестенявата ѝ коса, вързана на дълга опашка, се люлееше след нея. Носеше голяма чанта, брандирана с името на известна марка, което се виждаше отдалеч. Юнги слезе от шофьорското място с раздразнени изражение. Тя каза нещо, което повече изглеждаше като заповед. Юнги се завъртя и свали голям розов куфар от багажника. Последва момичето, съзирайки Джимин.
- Джимин - красавицата го изгледа над очилата с широка усмивка, - вземи това! - нареди строго и тикна скъпата чанта в ръцете му.
Нямаше поздрав, нямаше го дори добрия тон. Просто се самопокани.
Джимин стоеше шокиран, докато тя влезе в дома му и то с обувки. С обувки!
- Джимин. - Русокосият се обърна към Юнги. Той имаше изморен вид и едва влачеше куфара след себе си. - Обади ми се неочаквано и...
- Колко неочаквано? - Русокосият не знаеше какво да каже. С каква наглост тя се изтръси така? - Не можа ли поне да кажеш? - обвинителният му поглед попари другия.
Юнги не отвърна, а побърза да се вмъкне в къщата. Джимин стоя, загледан в отсрещния тротоар. Там някъде бяха и съседите му, които със сигурност живееха по един по-щастлив начин.
***
Кой мислите е това?