Джемин сгъваше дрехите си и ги слагаше в куфара, игнорирайки Марк, който постаянно заставаше пред гардероба и му се налагаше да го изблъсква.
- Не можеш да ми го причиниш! - изхленчи Марк вървейки след него. - Не можеш да ме оставиш!
Джемин извъртя очи. Как само драматизираше другия. Той се насочи към гардероба и взе още от дрехите си. Погледна към Джено, който седеше на леглото и си играеше най-спокойно на някаква тъпа игра на телефона си.
- Джено, помогни ми малко. - каза му Джемин, докато заобикаляше Марк.
- Стига Джемин, не го прави! Не си тръгвай! - хленчеше Марк. - Какво ще правя без теб!?
- Мамка му, блока в който ще живея е на петнайсет минути от тук! Стига си преувеличавал! Говориш така сякаш няма да се видим повече.
- Но ти си ми като брат, толкова ще ми липсваш! - Марк се хвърли да го прегръща.
- Стига се лигави вече. - подразни се Джемин и го избута от себе си отивайки до гардероба. - Учим в едно училище и работим на едно и също място. Всеки ден се виждаме. Моля те спри се.
Марк се нацупи и седна на леглото си скръствайки ръце.
Джемин отново хвърли поглед към Джено, който не бе помръднал от мястото си. В следващия момент изтръгна телефона от ръцете му.
- Нана! - измрънка Джено и го погледна объркано. - Защо го направи!?
- Защото дойде да ми помогнеш.
- И ще ти помогна, все пак аз ще нося куфарите.
- Тогава поне накарай Марк да престане да ме дразни.
- Марк престани да го дразниш. - Джено хвърли поглед към цупещото се момче на леглото.
- Просто ми беше хубаво да си вкъщи. Ти си ми наистина като брат и ще ми липсва да живеем заедно. - каза Марк въздъхвайки.
- Това е много мило. - отбеляза Джено.
- Марк пак ще се виждаме. - увери го Джемин.
- Знам. - Марк се усмихна хрумвайки му нещо. - Може да ти идвам на гости и да оставам за вечерта или направо да се пренеса да живея...
- Стига вече. - този път Джено го погледна с раздразнение. - Ако някой ще живее с Нана това ще съм аз.
- Каква ревност. - Марк извъртя очи.
- Е, това беше всичко. - Джемин затвори куфара и го закопча. - Можем да тръгваме. Чао Марк.
- Чао, ще ми липсваш. - каза той.
- Марк излез от филма най-накрая. - Джено взе куфарите и остави за Джемин да носи единствено една раница.
•••••••
След нанасяното Джено настоя Джемин да отиде на свиждане на баща си. Този път розовокосия не упорства и се съгласи разбира се накара Джено също да дойде с него.
Двамата стояха на столовете пред масата в помещението където се извършваха свижданията в затвора. Нямаше особено много хора, бяха заети само още две маси.
Джемин потропваше нервно с крак без дори да го осъзнава.
- Хей, успокой се. - Джено сложи ръка на коляното му. - Всичко ще е наред.
- Просто не съм го виждал от години и се притеснявам.
- Няма от какво да се притесняваш. Аз съм до теб.
Джемин се усмихна, постави кратка целувка върху устните му и бързо се отдели.
Минути по-късно вратата се отвори и Джемин затаи дъх от притеснение, щом видя баща си воден от двама полицаи. Те го заведоха до масата и се отдръпнаха малко в страни давайки им някъкво пространство.
Джемин се изправи, очите му се бяха насълзили. Гледаше към баща си, който леко му се усмихваше.
В следващия момент Джемин заобиколи масата и го прегърна силно.
- Татко. - проплака той и остави сълзите му да потекат. - Много ми липсваше.
- И ти на мен Джемин. Толкова се радвам, че си тук.
Розовокосия се отдели и побърза да избърше сълзите си. Той седна обратно на стола и баща му направи същото настанявайки се срещу двете момчета.
Джемин погледна към баща си и забеляза, че той наблюдаваше Джено.
- Татко, това е Джено. - той се усмихна поглеждайки към брюнета. - Той ме убеди да дойда.
Баща му се усмихна.
- Хубаво е да имаш добри приятели.
Джемин прехапа устна. Преплете пръстите си с тези на Джено и двигна ръцете им, полагайки ги на масата.
- Ние сме заедно.
Баща му погледна към преплетените им пръсти, а после към засрамената усмивка на сина си. Насочи внимание към Джено, който гледаше Джемин влюбено, така сякаш беше целия му свят и се усмихна.
- Радвам се, че си щастлив.
Джемин се усмихна широко и избърса още няколкото сълзи, които бяха потекли.
- Разкажи ми как върви вкъщи, в училище. - попита баща му.
- Аз се изнесох преди няколко месеца. Майка ми се държеше ужасно и започна да ме удря... - Джемин замлъкна.
Възрастния мъж се намръщи.
- Не мога да повярвам.
- Но вече всичко е наред. - увери го сина му. - Джено ми помогна да се изнеса и отседнах при приятел. Днес вече си намерих къде да остана за по-дълго. С Джено тъкмо приключихме с местенето преди да дойдем при теб.
Бащата погледна към брюнета и се засмя развеселено.
- Всяка негова втора дума е за теб. - каза той на Джено, карайки го да се засрами. - Благодаря ти, че се грижиш за сина ми.
- Няма как да не го правя. - Джено говореше забил поглед в масата. - Нана е много важен за мен.
- Нана? - той се засмя. - Аз казвах така на Джемин. Но той винаги се дразнеше. Явно вече си харесва прякора.
- Стига татко. - Джемин се намръщи бузите му поруменели. - Все още не ми харесва.
- Но Джено ти казва така?
- Защото е идиот. - Джемин му хвърли поглед.
- Както кажеш Нана. - Джено се ухили широко.
Бащата се засмя тихо гледайки как двете момчета се дразнеха. Тримата си говореха доста, Джемин се опитваше да разкаже всичко за изминалите години на един път. Толкова му бе липсвало да прекарва време с баща си.
- Времето за свиждане свърши. - единия полицай се приближи и любезно го уведоми.
- Ще се върна още утре обещавам. - увери го Джемин. - Имам да ти казвам толкова много.
- Радвам се, че дойде. Обичам те Джемин.
- И аз теб татко.
Джемин наблюдаваше как полицаите отведоха баща му извън стаята. Той погледна към Джено и го прегърна. Брюнетът не го очакваше, но бързо обви ръце около него.
- Беше прав. Наистина имах нужда да го видя. - прошепна розовокосия. - Благодаря ти, че ме накара да дойда.
- Няма защо. - Джено постави целувка върху главата му. - Сега да вървим. Утре пак ще дойдем.
•••••••
Джено се прибра малко след пет. Докато закачаше якето си на закачалката, майка му излезе от кухнята и отиде при него.
- Джено защо не поканиш Джемин за вечеря? - предложи тя изненадвайки го.
- Ами добре. Ще му звънна.
- Кажи му да дойде към осем.
Джено кимна.
- Мамо. Благодаря ти. На татко също
- Няма за какво. - каза му тя. - Може би бяхме прекалено строги и сбъркахме за някои неща, но искахме само най-доброто за теб. Сега ще се опитаме да се реваншираме за всичко.
- Джемин изобщо не е лош.
- Осъзнавам го. Все пак въпреки ужасното ни държание, той все пак те убеди да се върнеш вкъщи. - майка му се усмихна. - Отивам да приготвя вечерята.
Джено се запъти към стаята си. Харесваше му как всичко бе започнало да се нарежда.
•••••••
Джено беше паркирал колата пред блока на Джемин и чакаше другия да дойде. Беше малко след един през нощта. С Джемин бяха прекарали деня заедно. Даже и вечеряха заедно след като майка му бе предложила да го покани, но все пак Джено искаше отново да го види.
Скоро Джемин излезе от входа и тръгна към колата.
- Защо си отмъкнал отново колата на баща си? - попита Джемин качвайки се в автомобила. - Последния път когато го направи се изнесе.
- Спокойно предупредих баща ми, че може тези дни да взема колата.
- Сега е един през нощта Джено. Какво е оправданието за това?
- Исках да те видя. - усмихна се той невинно.
- До преди няколко часа бяхме заедно.
- Да, но исках да излезем, да останем само двамата.
Джемин поклати глава и се усмихна.
- Ще тръгваме ли?
Джено кимна и скоро потеглиха.
Спряха колата на едно много познато място и за двамата. Бяха в покрайнините на града и на една поляна, която и двамата помнеха много добре.
Двете момчета излязоха и се облегнаха на бронята на колата.
- Не очаквах да дойдем тук, но всъщност не съм изненадан. - засмя се Джемин.
- Исках да сме сами, а и това място го помня с нещо много специално. - Джено обви ръка около кръста му и се приближи към него. - Напоследък все не можем да останем сами.
- Ммхм, така е. - Джемин скъси разстоянието между лицата им и го целуна.
Движеха устните си бавно и в синхрон езиците им докосвайки се леко. Джемин сложи длан на врата му приближавайки Джено още повече към себе си.
Отделиха се, за да си поемат дъх и Джемин се вгледа в очите на другия.
- Обичам те. - каза той. - Благодаря ти за всичко, което направи за мен.
- Няма за какво да ми благодариш.
- Напротив. Ако не беше ти не знам какво щях да правя сега. Ти искаше да бъдеш до мен въпреки всичко, което ти говореха. Беше единствения човек, който въпреки държанието си не можах да отблъсна. Ти не се отказа от мен. Благодаря ти.
- Обичам те. - Джено избърса няколкото сълзи от бузите му. - Недей плака Нана.
- Винаги съм мразел да плача. Винаги ме е карало да се чувствам слаб. - Джемин се усмихна. - Но сега, се чувствам щастлив. Просто не мога опиша колко важен си за мен Джено. Никой никога не е значел толкова много за мен. Обичам те. Много те обичам.
- И аз теб. - Джено облегна чело на неговото. - Ти си единственото, което ме интересува Джемин. Обещавам, че винаги ще съм до теб.
Джемин го целуна, обвивайки ръце около раменете му. Джено му отвърна нетърпеливо, ръцете му обгръщаха Джемин и го притискаха към себе си.
И двамата останаха така до късно прегърнати, споделяйки целувки. Не говореха много, но и нямаше нужда. Чувствата им бяха прекалено силни, за да могат да бъдат описани или обяснени.
КРАЙ
•••••••
Съжалявам, че толкова забавих последната глава.😅
Надявам се, че историята ви е харесала. Благодаря на всички, които я следиха.❤❤❤