Крадецът на ЛЮБОВ

Глава 22

Виктория:
   Широката усмивка на секретарката на г-н О’конър, ми действа успокоително. За моя голяма изненада, Аманда не е някоя млада и наперена госпожичка, а дама на годините на майка ми. Моли ме да изчакам за да му съобщи, че съм притингала. Няколкото минутки в които се налага да изчакам ми се струват цяла вечност. През главата ми минават хилядите извинения, които трябва да изреке само и само да не ме прати да си ходя. Въпреки всичко идеи в главата ми знам , че гордостта ми няма да ми позволи да се моля.
 
-Г-н О’конър Ви очаква - информира ме Аманада.
 
Приветлива усмивка озарява лицето ѝ. В момента в които я подминавам тя съвсем леко ме хваща за лакътя привежда се на пред и ми прошепва “ Той само изглежда лош мила”.  Поглеждам я леко объркано, отново ми се усмихва и ме подтиква да вляза.

  Врата е леко открехната, но все пак се колебая дали да почукам. Правя го толкова плахо, че еднали някой би чул, чуквам още веднуж с малко повече сила. Този път се чува “Влез”.

Вдишвам и правя няколко крачки в огромния офис. Ароматът на изключително тежък мъжки парфюм е първото нещо, което усещам. Спирам на място веднага, след като очите ми откриват стройното тяло на г-н О’конър изправено пред един от френските прозорци.

Липсващото му сако, ми дава възможност да придобия по ясна представа, за големината на гърба му , както и за едрите му ръце. Оглеждам всеки сантиметър от тялото му, все едно е предмет обявен на търг, който неминуемо искам да притежавам. Не ставай глупава, не можеш да си го позволиш.
 
-На вратата ли смятате да останете г-це Огнянова? - гласът му е строг , но няма и помен от студенината с която говореше в заседателната стая.

  Нямам намерение да повтарям грешката си от по-рано и да му отговарям, за това съвсем тихо прекосявам офиса, настанявам се един от столовете точно пред бюрото му. Честно казано доста се позамислих, къде да седна, защото офиса е огромен. Има диван с маса и два фотьойла, както и заседателна сама с осем стола.

  Застанала съм мирно гледам ръцете си, които покорно съм поставила с скута си. Г-н О’конър не е помръднал от мястото на която го заварих. Има няколко варианта:
-толкова ми е бесен ,че не иска да ме погледне.
-толкова съм маловажна ,че не заслужавам да ме погледне.
-толкова е отегчен от моите драми, че се чуди как по бързо да ме изгони и сега подбира думите си.

Толкова съм се вглабила в собствените си само съжалителни мисли, че не съм усетила как г-н О’конър е седнала зад бюрото си. Гласът му ме стряска, съвсем лекичко помръдвам и вдигам поглед си.