Мечтание 🔞

Глава 32

Двете седмици минаха като в сън – не помнех много от тях.
Крис беше впрегнал всичките си усилия, за да разкрие притежателят на номера, но срещаше огромни спънки.

Но аз имах вяра в него и знаех, че няма да позволи на никой да ни нарани. Бях се преместила при майка си и никога не оставах сама. Да не говорим, че имаше патрулна кола пред домът й.

Непрекъснато обсъждах с Крис интериорът за детската стая и му изпращах снимки с различни дизайни. Той ме държеше в неведение нарочно, като не ми показваше какво е свършил до този момент.

Един ден мама беше излезнала да напазарува и бях останала сама. Всички бяха заети със задачите си за деня, а аз бях обещала да си стоя вкъщи.

Вече беше краят на февруари и се очакваше скоро да родя. Очакването ме държеше в трепетно настроение – нямах търпение вече да гушна бебето си.

Погледнах през прозорецът и видях паркираната патрулна кола отпред – всичко беше наред. Телефонът ми иззвъня – беше Крис:

- Скъпа, здравей! Познай какво? – чух веселият му глас.

- Какво?

- Утре ще дойда и ще те взема! Очаквам днес последни доставки от мебелният магазин, за да подредя стаята на Матео. Сигурно вече полудяваш, нали?

- Дали полудявам? Не са ме оставили за две минути сама. Може би само, когато спя. Крис, досадно е вече!

- Знам, но потърпи до утре.

Поговорихме си още малко и затворих. Не му казах, че днес съм сама, защото колегите му - така или иначе - стояха на пост.

Отидох в стаята си и си събрах багажът, за да е готов за утре. Прибирах купчините дрехи в куфари, когато ми се припи чай.

Матео се въртеше в коремът ми и не ми даваше мира. Може би един чай щеше да му се отрази добре.
Когато налях горещата вода в чашата и оставих да се запари чаят ми, погледът ми се плъзна по масата.
Много гола ми се виждаше. Живка не беше затворила и изведнъж ми се прииска да сложа няколко цвята във ваза, за да добие по – красив вид цялата кухня.

Какво щеше да стане, ако само слезех по няколко стълби и заобиколях сградата? Нищо!

Бързо облякох палтото си и отворих входната врата.
Насреща ми се изкачваше тъмнокоса и много красива жена. Може би се беше объркала, защото не ми се вярваше да идва при мама, а и аз не я познавах.

- Добър ден! – извиках – Да не се объркахте?

Тя вдигна поглед към мен, взимайки на бегом последните стълби и каза:

- Не! Не съм се объркала! На правилното място съм! – устата й се разтегна в усмивка, но от очите й струеше злост.

- Кого търсите, тогава? Аз не Ви познавам!

- Теб търся, уличнице! – сграбчи ръката ми и ме повлече по стълбите надолу. – Сега ще се качиш тихо и мирно в колата ми и ще се повозим малко!