Калида
- Все още не мисля, че резултатите са верни. Прекалявате! - леля ми развя ръце във въздуха и започна да тъпче с крак на едно място, докато се извинявах на докторката с поглед. Наложи се да посетим лекаря ни за месечна консултация, но с всяка следваща ми ставаше все по-трудно да я навия да дойде тук. Леля ми никога не е харесвала да идва на доктори, защото според нея тя винаги си знае, ако й има нещо. Но сега нито аз, най-малко тя, имаше представа в какви дълбоки води навлизаме.
- Щом казвате, че се чувствате стабилна то това е прекрасно, госпожо Сейнт Клеър! Важното е човек да се чувства добре, за да може да е щастлив. Мисля че Абигейл ви вика само за да ви прегледа дишането. В съседната стая е. - докторката посочи махащата жена точно пред прозорчето на вратата. Двете проследихме мълчаливо с поглед дребната фигура на Марси преди Абигейл да я хване под ръка. Докторката нагласи очилата със смешните й розови рамки на носа след което се обърна към мен. Погледа й малко започваше да ме плаши и вече се чудех до къде може да стигне смелостта ми, предвид това, че попринцип тя не се славеше с големи граници. - Калида, имам една добра и една лоша новина. И ще започна с лошата. Леля ти Марси има признаци за развитие на Алцхаймер. Снимките от рентгена показват точно тези части на мозъка, отговарящи за паметта как започват да закърняват. Не е много, разбира се, но се случва. - сърцето ми беше паднало в петите. Не можеше да е най-голямото ми опасение. - Но добрата новина е, че както казах, развива се бавно при нея и е едва началото, така че може да започнем да я третираме с правилните лекарства. Надявам се този път да успее да си ги изпие. - усмихнах се горчиво, защото бях заета да хапя вътрешната страна на бузата си. - И този път не се шегувам, Калида. Ако не можеш да следиш дневната програма на леля си, а тя ако продължава да отказва да ги пие, бих стигнала до решението да ти предложа хубави домове покрай нас точно с такава цел.
- Не! - устата ми замръзна наполовина на думичката при което доктор Уенди ме погледна странно. Боже ако можеше да я помоля да ме убие само с поглед. - Леля Марси е в добри ръце, доктор Уенди. Този път ще вземем сериозни мерки. Аз също се притеснявам за нея. Това е много сериозно.
- От семейството ви има ли член, който е страдал от Алцхаймер?
- Не мога да съм сигурна. - и наистина не бях, защото не познавах никой друг освен леля си, а майка ми не доживя, за да разберем.
- Тя има нужда от теб сега повече от всякога, но никога няма да ти го признае. - ръката й се стрелна към моята през бялото й бюро и силно ме стисна оголвайки кокалчетата на тънките си пръсти. - Както и ти имаш нужда от нея, опасявам се. - исках да извърна поглед от нейния, защото знаех точно какво има предвид. Дали беше дочула за слуховете си от внучка й, с която посещавахме едни часове, или го виждаше в очите ми, можех само да си гадая. - Всичко ще се нареди.
Очите ми се извърнаха към вратата на кабинета окрасена с големи и малки пчелички. Нямаше да дам леля си в дом за възрастни и ако исках да остане така трябваше да полагам още повече усилия от сега. На прибиране в таксито се бях потопила в седалката и преглеждах обяви на жени гледачки. Само по този начин тя щеше да бъде до мен, дори когато аз не успея да бъда винаги до нея.
***
- Отонос! - викнах към голямата фигура в края на спортния щанд, но не бях отразена. Знаех, че е той, защото познавах телосложението му след едноседмичното показване на открито. Краката ми пулсираха от умора, докато вървях към Кодиак, но не заради тях му въздъхнах шумно до рамото му, а за да ме забележи. - Хей! - стрелнах ръка към неговата, но движенията му бяха много по-сръчни и бързи от моите и успя да се отдалечи на няколко крачки разстояние. Замислих се какво ли тренира, за да бъде винаги готов за изненади. Не и търпение, защото очевидно това му липсваше.
Замерих го с нормалния си към него зъл поглед, за да му покажа, че вече започва да ми лази по нервите. Но неговото изражение си остана просто сурово и единствената емоция която разчитах беше само досада. Значи сега и си досаждахме един на друг. - Това, че си се порязал, докато си си бръснал топките не е мой проблем, Кодиак, затова не си го изкарвай на никой.
- Интересен подбор на пример за настроението ми. - отсече и тръгна право срещу мен, подминавайки ме като пътен знак. Смръщих вежди, защото не можех, по дяволите, да разбера какво му се случваше днес. Забързах към него и успях да изравня раменете ни. - Остави ме, Сейнт Клеър.
- Боже, какво ти става? - задъхана от бързината с която взимаше разстоянието до касата опитах да повиша тон, но не се получи. - Пренебрегваш ме. - очите му ме стрелнаха за секунда преди да се шмугне зад бюрото. Държеше се като ядосана ученичка и колкото да се опитвах да го улесня с това че има свой проблеми не можех да не спра да го мисля за задник. Явно държеше да ми подчертае, че не сме си най-добри дружки. Нито щеше да играе на или-или с мен, нито щеше да избира летни дрешки. Ясно ми беше, но държанието му беше извън всякакви граници дори за членството му в братството "как-да-бъдем-най-смърделия-задник-на-света„.
