- Сигурен ли си, че искаш просто да останеш там? – чух притеснения глас на майка ми от другата страна. Продължих да се взирам в нотните листи, затова пропуснах половината ни разговор.
- Да, майко. Искам да остана тук, имам много за учене и... знаеш, следващата седмица ми е изключително натоварена. – въздъхнах и се опитах да бъда щастлив, преструвайки се, че тук наистина ми харесва.
- Предполагам, че ще се видим следващата седмица. На Джема много ѝ липсваш.
И на мен много ми липсваше сестра ми, но просто нямаше как. Не, че го правех заради Луи. Ако исках просто можех да му кажа, че няма да ходя у тях днес. Или не можех?
- Кажи ѝ, че ще се видим след шест дни и че ще си прекараме чудесно. – насилих се да звуча убедително.
- Ще предам, Хари. И виж, не се тревожи за предстоящото, ти си идеалния син и не съм си мечтала да имам по-добър.
- Благодаря ти, това означава много за мен. – добавих и гореща сълза се плъзна по бузата ми.
- Обичам те, Хари. Пази се!
- Ти също. – добавих и бях готов да прекъсна разговора.– И майко... аз също те обичам.
Мразех да казвам тази дума, още повече, когато не съм сигурен дали искам да я кажа и дали наистина го чувствам. В крайна сметка те са моето семейство и не бих си представил да го кажа на някой друг.
Както сигурно ви е известно, нямам приятелка и не мисля, че ще имам просто защото съм смотаният в училище и никой не иска да има нещо общо с мен. Това е действителността.
Оправих разбърканите нотни листи и взех бърз душ. Излизайки от затоплената баня установих, че е време да тръгвам. Притеснението ме заля още щом излязох от апартамента си. Нямах никакво желание да ходя на онова място, но някак си Луи беше достатъчно мил, за да ми прати адреса си и да добави, че не трябва да закъснявам, защото няма да ме чака. Типично в негов стил.
Изненадващо, но имаше ужасен трафик и по едно време наистина се паникьосах, че ще закъснея и това ще ми струва много. Мислено си благодарих, че излязох доста по-рано.
Угасих двигателя и погледът ми се насочи към двуетажната, но огромна къща, която беше всъщност на дразнещият ми „преподавател" Томлинсън. Минах по алеята като внимавах да не унищожа нещо. Имаше огромна градина, отрупана с най-различни цветя, доста голям басейн и всичко ми се струваше като на филм. Все пак това беше Луи и беше възможно да си го позволи. Липсваше само прислугата и досадния мъж, който да ми предложи да паркира колата ми в гаража.
![hailey6e tarafından yazılan ¶𝐏𝐞𝐫𝐟𝐞𝐜𝐭𝐢𝐨𝐧 [H.S] adlı hikaye](https://img.wattpad.com/cover/197661214-80-k221805.jpg)
Позвъних на вратата и зачаках.
- Ти сигурно трябва да си Хенри. – извика една жена, отваряйки вратата. Беше облечена в бяла риза и черна пола, но си личеше, че е нещо като прислужница. Добре де, такава беше.
- Сигурно имахте предвид Хари- усмихнах се мило.
- Да, сигурно си прав. Луи те очаква. В стаята си. – добави и се усмихна.
Влязох в огромното имение като се стараех да не изглеждам толкова притеснен и да не изучавам детайлите така все едно никога не съм влизал в такава къща. Мамка му, това място беше огромно. Минах през хола, който беше... добре де, не очаквах всичко тук да е обзаведено с вкус, но все пак бях убеден, че това е дело на родителите му. Имаше огромен плазмен телевизор и изведнъж се замислих колко хубаво ще е и аз да живея на такова място и цял ден да стоя на дивана, гледайки поредния мач. Прислужницата ми направи знак да се кача на втория етаж и я послушах. Изкачих стълбите, струваше ми се, че са безброй. На вторият етаж имаше още стаи, сигурно бяха четири или пет. Чудех се коя точно е на Луи и малко се поколебах какво да правя. Все пак знаех, че той ме мрази и не знаех каква ще е реакцията му. С плахи стъпки тръгнах напред и разбрах, че неговата стая е последната в ляво. Просто си личеше, че е тя. Чух някакви звуци, при което се заслушах.
- Да, скъпи, така ми харесва. – чу се съблазнителен женски глас, при което замръзнах на място.
- Значи не си видяла още много. Мисля, че това ще ти хареса. – долових дрезгавия глас на Томлинсън. Беше ми неловко да стоя пред вратата на момчето, което не понасям и да слушам тези отвратителни звуци.
Честно казано, не знаех какво трябва да правя в момента. Реших, че по-добре би било да си тръгна. Явно той беше забравил обещаното и просто е решил да се забавлява с една от многото в живота си. Извадих телефона си и установих, че трябваше да съм тук след около десет минути. Знаех, че съм подранил, но не очаквах да заваря това. С ужас разбрах, че съм изтървал телефона си, наведох се и го взех бързо. Прибрах го и с плахи стъпки тръгнах към стълбището.
- Стайлс? Какво по дяволите правиш тук?- чух гласа му зад себе си и се обърнах. Беше увил някакъв чаршаф около кръста си и косата му беше разрошена.
- Луи, скъпи, какво си мислиш, че правиш? – блондинката дотича до него и го задърпа към стаята.
