Очи в мрака

Part 14

14

 - Викииии! Закъсняваш за училище.- чу се силния глас на госпожа Дийн от долния етаж.

   Зелените очи на момичето бързо се отвориха. Последва силна въздишка от нейна страна, спомняйки си, че това не е от любимите й занимания. Училището беше мястото, където тя най-малко обичаше да е. Не заради самото училище, а заради хората в него. Тя не обичаше да е там, нито да я гледат и обсъждат. Но това бе част от процеса, нали. Надигна се тежко, а от завивката изпадна стария дневник. Очите й се спряха на него, питайки се, отново ли бе заспала с него в ръце. Дори не помнеше да го е вземала. И все пак беше, усещаше бодростта от ефекта му.

 - Ей, Ссей, тук ли си?- прошепна тя, без дори да се надява на отговор.

   Разбира се, такъв не получи. Вече се бе облякла, когато странната мисъл се появи в главата й. Дали можеше да го вземе със себе си. Разбира се, че можеше. Тя бързо се наведе и го взе, прибирайки го в чантата си. Дали не се бе пристрастила към тази вещ? Дали тя я предпазваше от мигрената или я причиняваше?

 - Ще закусваш ли?- отново се провикна майка й.

 - Н..- започна да отговоря тя, но някой друг замени думата.- Дааа!

   Вики се подсмихна и доволна докосна книгата:

 - Ами ако не искам да закусвам?- подразни се тя.

 - Ще ям вместо теб!- чу се отговора дълбоко в съзнанието й, отеквайки сякаш безкрай.

   Вики вече се почувства добре. Сега не я интересуваха тези, които щеше да срещне днес. Гласът се бе появил, въпреки, че искането му беше абсурдно. Тя знаеше, че той все още е там някъде. Знаеше, че той постоянно е с нея, дори и да не го показваше. Беше отворила вратата към Мрака.. или грешеше.

 - Но аз не съм гладна...- опита се да го провокира да говори.

 - Ще ядеш.- сериозно както винаги отвърна гласът.

 - А ти ще говориш ли с мен по-често?- подсмихна се тя.

 - Условията поставям аз. Отивай...

 - Колко си лош...- иронично се намуси тя, но все пак се отправи към вратата. Осъзна, че този път наистина не я е страх.

   Госпожа Дийн много се учуди, когато дъщеря й за първи път от много отдавна седна да закусва. Това беше нещо странно за нея, защото тя винаги пропускаше първото хранене. Е, не си личеше да е много гладна, но поне слагаше нещо в корема си. Вики дори не обичаше зърнени закуски, но можеше ли да спори с гласа, който я бе накарал. Чудеше се, дали да не го попита, дали това е достатъчно. Но, имаше ли смисъл, той дори нямаше да отговори. Спокойно пусна лъжицата, но след това отново я хвана.