Just let me take you (2nd season)

Пак ли ти?

След една нощ, прекарана в прегръдките ѝ, се чувствах съвсем различен човек. Сам не можех да се позная. Когато се погледнах в огледалото, виждах усмихнато лице, което приличаше на моето, но се съмнявах, че отражението наистина бях аз. Просто огледално на мен аз. Толкова бях отвикнал да се виждам такъв, че ми се струваше почти нереално. Всичко е прекалено хубаво, за да е истина. Всички сме прекалено щастливи, за да съм напълно спокоен.

Джи Мин сигурно пиеше топъл шоколад, докато се криеше до претъпканата с книги полица под стълбището в къщата на майка ми. Ева най- вероятно гледаше филмчета, седнала на старото виненочервено канапе, покрито с новата дантелена плетка на Юми, и гушкаше някоя възглавница с интересна бродерия. Джи О спеше. Най- любимото му занимание... А що се отнася до родителите ми... Обзалагам се, че майка ми отново се караше на татко по повод лекарствата му. Трябваше да се научи да ги пие редовно. Крайно време беше.

А бащата на Лара? Този човек тихомълком се оттегли от полезрението ми, докато аз бях зает да  повтарям как ще се самоубия и се мъчех да изляза от депресията. Не го обвинявам. Той повери дъщеря си на мен със заръката да я пазя каквото и да се случва. Аз обаче не спазих обещанието си. Изпуснах я. И точно два месеца след онази ужасна случка Антъни си тръгна. Сали лежеше в затвора. Не знам какво ще правя, когато излезе оттам. Преди периодът от 10 години затвор ми се струваше много, ала ето, че почти половината от него изминаха. След още шест години онази гадина пак ще ни погне... Но не мен или Лара, а тризнаците. Отново ли трябваше да бягам?

Не, не мисли за това. Стига толкова. Не бива.

-Защо си толкова умислен?- чух я да говори.

-Нищо ми няма. Добре съм- прегърнах я.

-Ако беше добре, нямаше да гледаш така. Вече ме имаш. Не си ли доволен? Не се ли смъкнаха вече грижите от плещите ти?- Лара дръпна ръката ми и така двамата седнахме на леглото.

-Трупали са се с продължение на години. Няма как да изчезнат за една нощ... Макар че ги смекчи малко, за което съм ти истински благодарен. Отдавна не бях... знаеш за какво ти говоря...- присвих устни в тънка линия и наведох поглед към земята. Да обсъждам нещо подобно с Чаньол не беше кой знае колко засрамващо. Все пак и той беше мъж. Двамата с него споделяхме едни и същи виждания върху този въпрос, той щеше да ме разбере, а пък Лара... тя е... различна. Дори не знам защо, по дяволите, ѝ казах това...