Stories Blog

3©

Вперила невзрящ поглед през замъгленото от собствения ѝ дъх стъкло, Кейси Доусън притискаше горещата чаша в дланите си и се опитваше да се постопли от парата, която вдигаше ароматният чай от горски билки. Нещо не ѝ даваше мира и тя продължи трескаво да се оглежда в лицето на всеки един посетител. Градчето бе малко и тихо и никога до сега не се бе случвало нещо, което да прикове вниманието на местното полицейско управление или медийните журналисти. Имаше един единствен случай, в който малко момченце нещастно намери смъртта си, изпадайки в реката, минаваща точно на пет километра източно от провинциалната местност. Но нищо друго. А от тогава бяха изминали повече от десетина години и суматохата по случая избледня с времето, като споменът кънтеше, в някое далечно местенце на ума ѝ. До днес.
Може би веднага щеше да го избута възможно най-далеч, ако въпросното детенце не беше син на собствената ѝ сестра, която се самоуби, щом разбра какво бе сполетяло рожбата ѝ. Не можа да понесе болката по загубата и се обеси в близост до дърводелската барака върху едно доста остаряло дърво.
Миналото на Кейси никога не е притежавало онези усмивки, весели моменти и задружни уикенди, прекарани с близки приятели. Винаги, когато се опитваше да се сближи с някого, рано или късно той или заминаваше някъде надалеч и я оставяше с онова ужасно парене от внезапно сполетялата я самота и чувство на пагубна безднадежност, или просто умираше. Без изключения. Затова и се страхуваше да отвръща на усмивките на дружелюбните хора, на които разнасяше поръчки, било то на работа или по време на някоя от разходките ѝ през боровата гора, която застилаше реката от двете ѝ страни като защитна стена.
Доусън въздъхна, освобождавайки част от струпващото се напрежение в предната част на главата си и хвърли бегъл поглед към часовника на лявата си китка. Последната минута от обедната ѝ почивка изтичаше и тя побърза да остави чашата си в съдомиялната и да грабне с един замах извехтялото тефтерче, в което вписваше храните и желаните напитки, отдавна принадлежащо на покойната ѝ Клариса. Нямаше сили и съвест да го предаде в кашона за личните вещи на починалата си сестра. Искаше да има нещо, което неимоверно да ѝ напомня за нея, макар и горестта да беше далеч по-надделяваща.
Кейси прокара за последно пръсти по бродерията на бялата си престилка и дървеният под изскърца под тежестта ѝ, когато тя приближи един от новопристигналите пътници, най-вероятно турист от покрайнините на Шотландия.
Той я погледна с неприкрита любознателност и върна искрящите си сини очи обратно върху менюто.
-Една бира и средна порция от специалитета на заведението, моля. Никога не съм очаквал, че ще огледнея толкова едва от два километра път през тези скали.- акцентът му бе дълбок, изразителен и властен. По всичко личеше, че е човек с авторитет и най-вероятно британец, но това, което сега глозгаше любопитсвито на Кейси беше какво прави такъв привлекателен мъж, в такова пусто и забравено от света кътче на земята.
-Веднага.-изчуролика тя с приятния си меден глас и след като вписа всичко необходимо се завъртя на пети и изчезна от погледа на чужденеца.