A Game Of Ordeal

Пета глава

Страшната буря бе отминала късно вечерта, позволявайки на компанията да се прибере у дома. Улиците на Денвър бяха почти удавени от дъжда, а изпочупени дървета красяха пътищата. Въпреки стихията, всички се бяха прибрали благополучно, носейки в себе си прекрасни спомени и красиви преживявания.
Изминаха се две седмици след последните събития- живота на всички бе продължил по старо му- ежедневието ги грабна отново в хватката си, без да се замисля. Времето никога не чакаше, нали?

Днес бе изключително приятен ден- слънцето грееше из улиците на Денвър, които отново започваха да бъдат пълни с живот. Небето бе чисто като кристал- бели облаци шареха наляво-надясно, заигравайки се със слънчевите лъчи. Малките дечица отново започваха да си играят, гонейки се из големите квартали-красиви усмивки красяха поруменелите им от умора лица. Времето бе чудесно за дълги разходки или за почивка. В такива слънчеви топли дни много хора предпочитаха да излязат навън, за да изпуснат парата.

Александър днес бе на работа от рано- първите смени започваха от девет часа и приключваха към шест. Определено съботите бяха силен ден за него- повечето хора почиваха и излизаха със семействата си навън. Ресторантът, където момчето работеше днес бе пълен, както почти всеки почивен ден, но сякаш Алекс не успя да усети работата.
Той работеше на сравнително малък район сам- състоеше се от шест маси. Четири маси бяха за четирима човека, а две маси бяха за осем човека. Не бе работа, която би го затруднила, и русокоското се справяше с лекота. Униформата му бе чиста и наистина му стоеше добре- перлено бяла риза с черното лого на прекрасния ресторант и удобен черен панталон. Винаги широко усмихнат и чаровен, разговорлив и социален, той печелеше сърцата на своите клиенти и почти винаги те си тръгваха доволни и се връщаха пак. Удоволствието, което той изпитваше да работи в ресторанти, да се доближава толкова близо до своята огромна мечта, не можеше да се сравни с нищо друго. Сърцето му сякаш биеше по друг начин, а ръцете му изтръпваха от вълнение.

Александър стоеше до сервитьорския шкаф, с изражение на спокойна съсредоточеност, внимателно подготвяйки работното място за следващата смяна. С привични, плавни движения той сгъваше чистите сребърни прибори, сякаш всеки жест беше част от ритуал, който придаваше ред и хармония на пространството около него. Нежните му ръце завиваха белите салфетки с прецизност, която говореше за опит и грижа, а след това старателно нареждаха готовите прибори в лакирания дървен шкаф. В този шкаф, излъчващ топлината на дървото и грижливо поддържан, бяха подредени и други необходими консумативи, всяко нещо на своето място. Работният ден беше почти приключил, оставаха само последните мигове, в които се усещаше тишина и спокойствие, а от него се изискваше само още малко търпение – скоро всичко щеше да бъде завършено и редът щеше да царува до следващия ден, или поне докато някой друг не застъпи на смяна.