"The book of my life - FATE" ("Книгата на моят живот - СЪДБА")

Глава 2 - Катастрофата

5 мин. след усилените крясъци се чуха стъпки, звучащи от коридора. Бързи стъпки. Някой тичаше. Кой друг, освен леля Лиза. Не след дълго и нейния глас се чу. Опитваше се да успокои родителите ни. Ние с Кейси продължавахме да слушаме всичко от нашата стая. Нямахме смелостта да излезем в коридора. Не искахме и ние да пострадаме покрай тях.

Скандалът ставаше все по-напечен. В един миг се чу силно затваряне на врата и в следващ гледахме гневната физиономия на баща ни пред очите си. Връхлетя в стаята ни, като вихрушка, готова да помете всичко, изпречило се на пътя ѝ. Знаех какво следва. Отново щеше да си го изкара на нас. Отново щяхме да понесем болката от неговия гняв.

- Бъди готова за неочакваното!!! - прошепна ми Кейси в ухото, притискайки ме още по-силно до себе си. Гласът ѝ трепереше и можех да усетя страхът, който изпитва. Затворих силно очи и стиснах зъби. Очаквах поредния прогарящ шамар, който ще ме повали от леглото на пода. Да, но неочаквано, той се приближи до леглото ни и залитайки, ни издърпа от него без да говори. Чувствах китките си като клечки в огромните му ръце. Болеше! Имах чувството, че костиците ми всеки миг биха се спукали. Повлече ни по дългите коридори на къщата така, сякаш бяхме човал с кортофи. Леля и майка ми тръгнаха след нас, умоляваха го да се успокои, но той никога, никого не слушаше. Грабна ключовете за джипа на леля и ни поведе навън. Наистина не очаквах това. Никога не е бил по-гневен и по-уязвим. Все още стискаше китките ни. С Кейси плачехме и колкото и да се съпротивлявахме, не можехме да се измъкнем от хватката му. Имаше много сила за пиян човек. Отвори задната врата на колата и ни набута вътре.

- Влизай веднага, или не отговарям!!.. - изкрещя на мама, и тя треперейки влезе в колата и седна на предната до шофьорското място, седалка.

Мрак! Непрогледен мрак бе изпълнил пространството около нас. Можех да различа единствено силуетите ни. Той запали и тръгна рязко. Майка ми продължаваше с безнадеждните опити да го успокои, да го накара да спре, но той сякаш бе глух. Вместо това, не спираше да крещи и да увеличава все повече скоростта. Имах чувството, че летим. Краката ми се подкосиха, цялата изтръпнах. Чувствах се в безтегловност.

В един момент в далечината се видяха светлини на фарове. Доближаваха се повече, и повече. Сякаш всеки миг силата на светлината им би заслепила очите ми.