Седя като вцепенена, опитвайки се да асимилирам казаното от Джимин току-що.
- И аз те обичам - казвам след няколкото ми нужни секунди да се върна към реалността.
Толкова съм щастлива да му го кажа. Толкова много съм искала да му го кажа. Искам да знае, а не да се съмнява. За първи път казвам тези думи без да изпитвам срам или да се чувствам неловко.
Той се усмихва мило и ме притиска още по-силно към себе си, заравяйки лице в косата ми. Усещам го толкова близо до себе си, сякаш всяка част от него докосва всяка част от мен.
- Не искам да си ходя - прошепва той, докато гали косата ми и се заиграва с русите ми кичури.
- Тогава недей.
- Трябва.
Отделя се от мен и целува устните ми за секунди преди да излезе през тъмно-кафявата врата на стаята. А аз оставам вътре, неразбираща какво се случва. Гледам през отворената врата, сякаш чакам сама да се затвори. В крайна сметка я подритвам с крак и тя издава силен шум при сблъсъка си със стената.
Нямам планове за днес, което рядко ми се случва. Но не ми се иска да звъня на приятелките си. Иска ми се да прекарам време сама и да изляза просто така. Усмихвам се на умната си идея и се отправям към гардероба, за да се преоблека с нещо ново и различно. Закривам с грим сините следи по врата ми и докъдето стига деколтето ми, въпреки че отново се виждат леко.
Не знам кога ще видя Джимин отново. Не знам дали ще ме потърси или дали аз трябва да го потърся. Засега ще се оставя на съдбата да реши и просто ще се пусна по течението.
Когато взимам парфюма си от рафта, погледът ми се спира на една от книгите там. Книгата, в която напъхах снимките, които получавам като заплахи. Измъквам я от рафта и я разтварям, при което снимките се изсипват върху масичката пред мен. Събирам ги и започвам да ги оглеждам отново, опитвайки се да открия нещо ново. Все някога трябва да разбера откъде идват, преди да съсипят нещо... или всичко.
Преглеждам всеки ъгъл и единственото, което откривам е надписа на фотостудиото, откъдето са извадени. На гърба пише "Aura Photography" с големи, но бледи букви. Уверявам се, че надписа е върху всяка от снимките и след това набирам името в интернет. Официалният им сайт веднага изскача на първо място. "Бъдете сигурни, че всяко ваше желано събитие ще бъде записано от нас", достатъчно зловещо. Не е кой знае каква следа, но все пак си е нещо.
Проверявам адреса и си извиквам такси по интернет за след час, за да имам време да си взема чай от фоайето на хотела и да го изпия на балкона там преди да тръгна. Снимам гърба на една от снимките, за да не ги взимам със себе си и отново ги прибирам прилежно в книгата. Всеки път, когато ги видя, се сещам колко много вреда могат да донесат и скривам книгата още по-навътре на рафта.
Слизам във фоайето и тръгвам към кафенето. Трябва да мина първо през няколкото други малки магазинчета, за да стигна до там. Разглеждам всяко едно, замисляйки се, че досега не съм имала време да ги обиколя. Очите ми обаче се спират на вестникарския магазин, където за моя изненада виждам Джимин, който разравя рафтовете и събира в едната си ръка някакви списания. Опитвам се да видя какво си е наумил, но зрението ми не стига до там. Влизам вътре и заставам зад него, опитвайки се да надникна през рамото му.
- Какво правиш? - питам тихо.
Той отскача стреснато и веднага притиска списанията към себе си.
- Ейва... нищо, просто... търся... тоест опитвам се... гледам. Да, гледам - измънква той и се отдалечава от мен, запътвайки се към касата.
- Гледаш? - сбърчвам вежди.
- Мхм... виж, трябва да тръгвам наистина. Аз... ъм... ще се видим - казва той отдалече и затваря вратата на магазинчето от външната страна.
Аз оставам вътре, докато го гледам как напуска хотела.
Обръщам се отново към мястото, където са наредени вестниците и списанията. Преглеждам ги внимателно и се разравям зад всичките, за да открия някое от тези, които той държеше в ръцете си. Запомних жълтия цвят, оцветяващ ръбовете на списанията и сега това е главната ми цел.
- Търсиш ли нещо специфично? - пита ме продавачката, младо момиче, горе-долу на моята възраст.
- Ами..
- Защото виждам, че ровиш.. ако искаш да ти помогна?
Аз се приближавам към нея и се навеждам по-близо. Не че има кой да чуе, но не искам да рискувам.
- Това, което той взе... – започвам аз, сочейки към вратата. - Има ли още от тези списания?
- Мисля, че трябва да има в склада - казва тя и влиза в една от вратите зад себе си. - Тази сутрин е лудница с този брой на списанието. Медиите идват да ги изкупват и събират всичките, но аз винаги пазя по няколко за феновете. Горкото момче, съсипаха го - говори тя, ровейки из някакви вестници.