Възходът на черния вълк

Недоверие

Чувствах се неловко и не на място в компанията на мама и Стеф, знаейки, че те вече са наясно с тайната, която криех. Брат ми ме гледаше сериозно, по - скоро гледаше двете ни с Лия, защото тя стоеше точно до мен, сякаш за опора. Мама се заоглежда из кухнята, а след това реши да зададе поредния въпрос.
- Ванс, можеш ли да ми кажеш кога ще се върнат баща ти и Алекс? - получавах една ненормална любезност от нейна страна, която щеше да ме побърка и ме караше да се чувствам като опасно същество, което не трябва да бъде разярявано.
- Откъде да ги знам,...а Алекс дори не съм го виждала. - погледнах сестра си, търсейки помощ и, питайки я без думи дали всъщност Алекс не си е вкъщи, а това е някаква шега.
- Аз ще проверя по - късно. - каза Лия и въздъхна. - а сега с Ванеса ще излезем. - погледна ме, търсейки съгласието ми, а аз само кимнах неразбиращо.
Мама не беше много доволна от този факт и сякаш се притесняваше, но все пак се съгласи, оставяйки ни с едно " внимавайте"
Не можех да продължавам да търпя напрежението от безизразното лице на брат ми, който направо не можех да позная и за това побързах да си отида в стаята.
- Татко ли им каза? - питах Лия, тръшвайки недоволно вратата.
- Не, един се превърна тук. - сестра ми ме остави да се чудя, преобличайки се, изричайки думите си все едно ми казва колко е часа.
- Какво? - някой тук ли е дошъл, вече не знаех какво да мисля.
- Да, дойдоха, готова ли си? - кимнах, макар и, чувствайки умората, която не бях успяла да изкарам с двата часа, които си дадох за почивка.
- Ще ми обясниш ли всичко преди съвсем да съм се побъркала? - опитвах да запазя себе си цяла без да давам шанс на емоциите да ме залеят и да изпадна в паника заради масовата промяна тук.
- Ще отидем в гората, съгласна?
- Защо Яна и Вик са толкова странни? - попитах след кратко мълчание. - смисъл,.....те убиха.... - просто не можех да продължа, главно защото не исках повече да мисля за това.
Сестра ми също мълчеше, а погледът ѝ, който беше адски незадоволителен не ми говореше нищо.

***

Чак когато изминахме целия път до гората където да останем само двете, намиращи се под сянката на голямо дърво тя най - сетне реши да говори.
- Честно не знаех, че са убили..... - започна неуверено, а аз долавях бързите удути на сърцето ѝ.
Позволих си да се отпусна на ствола на дебелото дърво и да изчакам пояснение.
- Татко е бесен, когато ти изчезна, един от тях опита да го подчини, но не знам какво точно стана...., Просто от озни момент нататък всичко се промени. - Лия беше свила крака до гърдите си, скривайки се в тревата и избягваше погледа ми. - той нападна приятелите ти, най - вероятно ги е подчинил, защото както ти каза не се държат нормално, а след като се прибрах и заварих глутницата вкъщи бях принудена да се разкрия..... - слушах с огромно внимание, но сестра ми май се чудеше как да претака разказа. - Та след като един от тях се превърна пред мама и Стефан татко трябваше да им обясни всичко, но мама беше побесняла и искаше да изкара " нормалните" си деца от тук. Не знам какво направи татко, за да я спре... После тръгнаха да те търсят. - тя замълча, а това явно трябваше да означава край.
- Можеш ли да разбереш дали се е отървал и къде е Алекс? - опитах да поддържам ума си в кондиция и да го пазя от напиращите чувства. Буквално усещах как сълзите напираха от очите ми, но безсилието и нуждата да ги потисна ме водеха до силно желание да се нахвърля върху баща си веднага щом го видя и да го накарам да се почувства като онзи когото Яна и Вик убиха заради него, или да усети колко е "приятно" същността ти да бъде премазана от нечий чужд контрол, разбирайки, че губиш себе си.
- Ще се свържа с него. - с крайно нежелание сестра ми се строполи пред погледа ми, предавайки се на гърчовете и безкрайното оплитане на кости. При нея изглеждаше толкова болезнено и бавно, че ме караше да се чудя как тя се превръща от преди мен, а болката не си тръгва.
Когато най - сетне се изправи като дребната вълчица погледа ми се задържа върху оскубаната ѝ козина по врата. Изглеждаше сякаш излязла от битка и се замислих дали наистина е участвала в такава.
- Лия, - обърнах се към нея, осъзнала нещо, но тя не ме отрази, сякаш съзнанието ѝ беше някъде много далеч.
- Хей? - опитах пак, но след малко просто затворих очи, давайки ѝ време да се върне при мен.
Усещах тялото си тежко и може би крещящо ми за дълъг и спокоен сън, който бавно осъзнавах, че нема да получа. Може би е минало прекалено дълго време, в което си дадох свобода за кратка дрямка, защото не съм си отворила очите, за да разбера, че сестра ми е отново човек и ме гледа странно.
- Добре ли си? - попита, а лицето ѝ не издаваше нищо добро.
- Подчинил те е нали? - гласът ми прозвуча изненадващо спокойно, а изреченото вече бях приела за свършен факт. Това се подкрепи от настъпилата тишина, която разкриваше изненадата ѝ.
- Не знам.... - долавях, че не искаше да говорим за това, дори се чувстваше в опасност, съдейки по шепота ѝ. - не е толкова зле...
- Пффф - беше единственото, което можех да кажа.
- НЕ, НЕ , НЕ, нямах предвид това, тоест, аз..... Карам го да мисли, че има власт, но всъщност я няма. - последното беше казано, адски бързо и тихо, сякаш насочено към нищото, където трябваше да отиде веднага след като мине през мен.
- Как така? - това излезе от мен прекалено критично и обвиняващо я.
- Тихо.....  - кимнах след кратка среща на погледите ни и, осъзнавайки че съм и повишила тон.
- Не знам какво не ми е наред, честно, той също не знае, но не искам да разбира, че мога и това, моля те...
- Добре. - прекъснах я, карайки я да ме погледне най - сетне. - няма да се издавам, че знам.
- Благодаря ти, Ванс. - буквално усетих облекчението ѝ и, знаейки колко ѝ е трудно да се разкрива бях благодарна, че ми се довери.
- Можеш ли да се свързваш с тях? - попитах, доближавайки се до нея и просто я прегърнах.
- Да, идват си и двамата, не знам какво е станало, но ще опита да те подчини. - това, което бях разбрала преди бая време беше произнесено и за моя изненада сърцето ми се сви, може би поради спомена от предишния му опит.
- Би трябвало наистина да те е подчинил щом общуваш с тях на толкова голямо разстояние. - внимателно проследих за реакцията ѝ, защото малки съмнения на мисълта ми, че това може да е игра и да ѝ е било казано да се държи така с мен, се прокрадваха в главата ми.
- Не знам, но ми каза в никакъв случай да не споменавам, че ме е нападнал, а в момента го правя....
Въздъхнах и в объркването си и създалото се недоверие в мен към всичко, реших да оставя положението такова каквото е и да се надявам да успея да събера повече енергия, за да запазя свободата си.