Стихове и разкази за любовта

"Last Letter"

- Дори не знам как да започна...- промълвих тихо. – Макс винаги казваше, че когато не знаеш какво да говориш е най-добре просто да не се подиграваш с времето на другите и да замълчиш. Но ето тук и сега аз нямам правото да мълча дори и да ви отегчавам. - гласът ми се пречупи. 

Погледнах мраморната, надгробна плоча и с усилие преглътнах сълзите си. Пръстите ми стиснаха листа хартия и прочистих гърло, започвайки да чета тихо последното писмо на Макс.

 - „Кая, любов моя... Това е поредното излагащо и отвратително писмо, което ти пиша. Може би няма да откриеш пликовете, заровени под дървото, където за пръв път ме омая с устните си, но на кого му дреме ?! – засмях се и забърсах сълзата, спускаща се по бузата ми. - Заминаването ти не успя да пречупи чувствата ми и няма никога да го направи. Пазя онази отвратителна вратовръзка, която ми подари за рождения ден, също и влудяващата зелена риза. Пазя всеки един спомен за теб, любима.  А ти, щастие мое, не забравяй да се усмихваш, да живееш, да бъдеш себе си! Защото така ме правиш безумно щастлив, макар и на километри от теб. Обичам те, моя Кая и винаги ще те обичам! – сълзите бавно капеха по тънкия лист в ръцете ми. Мастилените, гладко изписани букви попиваха агонизиращата болка.  Изгарях. Спомените прояждаха мислите ми.

- Това е последното му писмо. - горчив смях се изплъзна измежду устните ми. - Знаете ли, когато видех Макс, дланите ми се изпотяваха, очите ми се премрежваха, а думите засядаха в гърлото ми. Щом ръцете му ме докоснеха, светът около мен сякаш изчезваше. Неговите очи проблясваха срещу моите и проблемите се изпаряваха. Сега го няма. Устните му. Очите му. Ласките му. Гласът му.  Няма ги. Загубих завинаги шанса си да бъда с него. – краката ми поддадоха. Свлякох се на колене до гробът му. Ридаейки, прошепнах : 

- Обичам те! 

Поредният разказ за конкурс. Мисля да осъществя  скоро идеята в история. :)