Стихове и разкази за любовта

" Кейлъб - моят вълк"

Помня мускусната миризма на телата им. Те ме притискаха към заледената почва. Зъбите и ноктите им драскаха изтръпналата ми кожа. Дъхът им образуваше облак около нас.

Не виках, не се борех. Просто наблюдавах зимното небе.

Глутницата ме бе наобиколила. Само един вълк стоеше встрани, наблюдавайки ме сякаш със съжаление. Очите му жълти, изпълнени със свобода и непокорство.

Оставих се да бъда обзета от тъмнината. Нямаше болка. Нищо. Просто празнота. Тогава усетих влажната му муцуна, нежно притискаща се в дланта ми.

И тъмнината бе заменена от блаженство, светлина и топлина.

Никой не можеше да си обясни как се бях спасила от нападението на вълчата глутница. Но аз знаех. Знаех, че наблюдаващият отстрани вълк ме бе избавил.

Ала тогава си нямах и най-бегла представа защо.

Малко след инцидента започнах да го забелязвам. Снежно бялата козина, сливаща се с леда по корите на дървета и снега по земята, жълтите очи, проблясващи като светулки измежду мъглата.

Годините се нижеха и аз ставах все по-нетърпелива за срещите с моя вълк. По-някаква, все още неизвестна за мен, причина той не се появяваше през лятото, колкото и да го чаках. Но дори и през зимните месеци не се приближаваше на повече от десет крачки. Винаги стоеше в сянката на гората.

Всичко започна през зимата, в която моя вълк не се появи.

Беше Януари, два месеца след изчезването му. Отпивах от латето си, вървейки към фризьорския салон, където работех. Слушалките, както обикновено бяха в ушите ми и музиката ме изолираше от обстановката около мен.

Забелязах кошчето за боклук в края на улицата и унесена в мелодията, звучаща в главата ми, се насочих към него.

Сянката, която изкочи пред мен, ме накара стреснато да отскоча назад с писък.

- Какво, по дяволите? - попитах, леко пуфтейки. Огледах мъжката фигура, извисяваща поне една глава над мен. Бе облечен в черни изтъркани джинси и бяла тениска. Имаше листа в косата и ръцете му бяха изцапани с пръст. Кой нормален се крие зад коша за боклук?! - Кой си ти, за Бога ? 

Погледът ми се засече с неговия. Очите му... очите му бяха неземно златисти, почти жълти.

- Аз съм Кейлъб. Приятелите ми решиха да ми направят номер и изхвърлиха ключовете за колата ми в коша, затова в момента ме гледаш така и сигурно ме мислиш за откачалка, за което изобщо не те виня. Да и пак започнах да говоря много, нали?! Просто прекрасно! Млъквам. – отсече бързо, засмивайки се неловко. Устните му бяха плътни, приканващите да ги захапваш с удоволствие. Мускулите му потрепваха, а нереалните му очи ме наблюдаваха с твърде познато почитание.

Засмях се на нервността му.

- Името ми е Мей. Приятно ми е . – казах и се усмихнах. В това непознато момче имаше нещо. Нещо, което ми бе ужасно познато по някакъв необясним начин. Само ако знаех, че тази среща, щеше да доведе до толкова проблеми. Само ако знаех, че леката мускусна миризма, идваща от Кейлъб и неземните жълти очи са толкова очевиден знак за това, че той е моят вълк.

Надявам се да ви хареса. Това пак е разказ за състезание, в което участвам. :)